— Шампанското ви — усмихна се момчето и й махна, — добре изстудено.
Малката кола на Едуар запухтя по хълма след магарето, оставяйки облак прах в неподвижния въздух, смехът на Едуар достигна до Амели заедно със смеха на една тъмнокоса жена, седнала до него. Амели замръзна. Коя можеше да бъде тя? Надвеси се над парапета, за да види по-добре колата, която бе разтърсена от ниската скорост на последните няколко ярда и с последен спазъм спря зад унилото магаре.
Едуар й махна.
— Това е Амели — каза той на Ксара, — просто си знам, че ще те заобича.
Ксара се усмихна колебливо и също махна на високата стройна фигурка на терасата. Амели се обърна и се скри в къщата.
— Не съм сигурна, Едуар — каза Ксара, — мащехите обикновено не са много обичани.
— Това ще бъде различно — помогна й да слезе от колата Едуар, — защото това си ти — и защото Амели никога не е имала майка. Ти си първата.
— Не забравяй Леони — предупреди го Ксара. Леони бе името, което се появяваше на няколко пъти през последната седмица, винаги във връзка с Амели. Но имаше нещо в гласа на Едуар, в погледа му, когато говореше за тази загадъчна Леони, което я озадачаваше. Накрая тя го попита дали са били любовници и отговорът му я накара да се почувства неспокойно.
— Не — отвърна той, — никога не сме били любовници, никога не сме се познавали истински. Веднъж се целунахме край реката до Шато д’Орвил, но тогава знаехме, че никога няма да се видим отново. Тя ми даде най-ценното, което имаше. Детето си. А сега Амели толкова прилича на нея, че понякога все едно виждам Леони.
Той бе спрял дотук, но тя долови тъжния подтекст за една неосъществена любов. Тази отдавна загубена Леони бе нейна съперница — и дъщеря й сигурно щеше да сметне непознатата, появила се в живота на Едуар, за съперница. В края на краищата, сега Амели бе на четиринадесет — почти на петнадесет. Скоро щеше да научи какво е да си жена — цялата болка, несигурност, ревност. Бедното момиче, внезапно си помисли тя, докато се качваше по стъпалата към къщата. Бедното малко момиче.
— Мамо — извика Едуар, — Амели, Роберто. Върнах се — с изненада и шампанско!
Роберто полекичка се извърна в салона.
— Здравей — каза той, — каква изненада. О, здравей — протегна ръка и на Ксара. — Аз съм Роберто ду Сантус.
— Това е Ксара О’Нийл де Естебан — каза Едуар.
— Едуар — Изабел бързаше от нейната стая, оправяйки косата си, преди да влезе. — Не знаех, че ще имаме гостенка.
— Мамо, искам да те запозная с Ксара.
Двете жени се огледаха една друга и останаха доволни от това, което видяха. Няма съмнение, че тя е много специална, помисли си Изабел, поемайки хладната мека ръка на момичето в своята.
— Добре дошла, скъпа моя — усмихна й се тя, — добре дошла във Вила Енкантада.
— Къде е Амели? — огледа се Едуар. — Обикновено тя първа ме посреща.
— Помага на момчето да разтоварят шампанското — каза Роберто, — по-добре да отида и аз да й помогна.
— Побързайте тогава — извика Едуар, — ще го отворим на терасата.
Ксара взе продълговата кутия, която носеше Едуар, и я занесе със себе си на терасата. Поне майката на Едуар бе приятна, макар че бе истинска загадка как ще реагира на неочакваното съобщение, че синът й се е сгодил за вдовица, която познава само от няколко седмици!
Амели взимаше ледените бутилки от мястото им и ги внасяше вътре, докато Роберто помагаше на момчето да разтоварят блоковете лед, влачейки ги с една голяма кука към кухнята.
— Каква е изненадата? — попита тя, облизвайки замръзналите си пръсти, за да ги стопли.
Роберто й се усмихна.
— Старият Едуар е влюбен — каза той, — прочетох го в очите му, когато гледаше към Ксара О’Нийл де Естебан.
— Ксара — въздъхна Амели, инстинктивно разпознавайки в това името на съперница.
— Обзалагам се, че ще обяви годежа им — продължи Роберто, — и не го обвинявам — тя е прекрасна — тъмна, екзотична и много елегантна.
Той постави чашите на един поднос, взе сребърната купа за охлаждане на вино и я напълни с лед, натрошен с няколко успешни удара на чука.
Годежа им, вцепенена повтори Амели. Едуар щеше да се ожени за тази жена? Ако Едуар се оженеше, щеше да я изостави. Може би дори щеше да има деца — истински собствени деца. Внезапно се почувства нещастна и доброто й настроение отпреди един час се изпари.
— Хайде — извика Роберто, грабнал подноса — да отидем да го отпразнуваме.
Амели се поколеба, застанала край кухненската маса. Не искаше да се запознава с Ксара. Не искаше дори да знае, че тази жена съществува.
— Амели — гласът на Едуар я викаше. Трябваше да отиде. Това е само годеж, каза си тя, минава много време преди хората да се оженят… може би все пак това няма да се случи.