Ксара стоеше до парапета, любувайки се на гледката, която бе очаровала Амели малко преди това. Съвършена е, реши тя и се обърна усмихната, когато най-сетне Едуар щеше да й представи Амели.
Няма значение, че момичето бе твърде слабо. Щеше да стане красавица — високо и стройно златисто девойче, като майка си Леони. Погледът на Амели, когато любезно си подаваха ръце, накара Ксара да си припомни собствената си сиротна несигурност на същата възраст. Момичето се страхуваше и сърцето й се разтвори за него.
Усмивката на Ксара бе толкова топла, толкова… сестринска, помисли си Амели, сякаш се познаваха отдавна и имаха едни и същи тайни. Тя притеснено пристъпваше от крак на крак, искаше й се да бе облечена в розовата си рокля вместо в тези ужасни стари шорти. Ксара бе толкова елегантна в бледо синьо-бялата си рокля и отличните бели обувки. Бе красива. Много красива. Амели не знаеше, че ревността е такава, задушаваща. Стана й горещо и сърцето й се разтупка.
— Е — усмихна се Едуар, доволен от семейството си, — а сега изненадата.
Той хвана Ксара за ръката и погледна към трите изпълнени с очакване лица.
— Ксара ще бъде моя жена. Ще се оженим вдругиден, тук, в Ки Уест.
— Едуар, Ксара! — Изабел разтвори ръце и прегърна и двама им, сълзи напълниха очите й. — Глупаво е да плача, — заподсмърча тя — но това е само, защото съм толкова щастлива за вас двамата.
— Надяваме се да нямаш нищо против, че е толкова внезапно, — заобяснява Ксара, — но се обичаме и няма причина да чакаме.
— Аз не възнамерявам да чакам.
Погледите, които си размениха Ксара и Едуар, подсказаха на Амели, че сякаш техният свят е затворен за всеки друг. Само техният личен свят.
— Може ли да целуна булката? — попита Роберто, стисна ръката на Едуар и лепна звучна целувка по хладната буза на Ксара.
— Амели — весело извика Едуар, — ти какво ще кажеш?
— Поздравления — смотолеви тя и послушно пристъпи напред, а устните й едва докоснаха бузата на Ксара.
Едуар прегърна Амели и я завъртя във въздуха.
— Не всяка млада булка може да получи вече отгледана дъщеря като теб — каза той и разроши косата й.
— Не прави така! — остро извика Амели, оправи косата си с ръка и отново се отдръпна зад масата.
Роберто я погледна изненадан, но Едуар бе прекалено радостен, за да забележи напрегнатото й малко личице. Той щедро разля шампанското и поднесе купата с лед пред всеки от тях, а после вдигна тост:
— За Ксара — каза той с преливащо от любов лице, — моята бъдеща съпруга.
На Амели й се струваше, че шампанското ще я задави. Тя преглътна пълна уста и нещастно се загледа в теракотените плочки. Как можа да го направи? Бяха само баба, Едуар и тя. Сега какво щеше да стане? Едуар разговаряше с Изабел, говореше за Ксара, можеше да отгатне по изражението му — никога преди не го бе виждала такъв, някак си… развълнуван. По дяволите, изведнъж си помисли Амели, а сълзите избиха. По дяволите Ксара. Мразя я.
— Амели — прегърна я през рамото Едуар. — Имаме подарък за теб.
Той й подаде продълговата кутия, украсена с изискан надпис на бутик „Оберон“.
— Подарък — със съмнение погледна кутията Амели.
— Хайде — отвори я.
Амели развърза панделките и отвори нетърпеливо капака. Отвътре се показа най-хубавата рокля, която някога бе виждала. С цвят на див люляк, нейните волани от чист памук завършваха с панделки в лавандулово и розово.
— Красива е — каза тя, докосвайки я нежно.
— Ксара я избра за теб. Искаме да ни станеш шаферка — засия Едуар.
Погледът на Амели срещна този на Ксара. Сълзите й щяха да потекат, усети ги. Хвърли роклята обратно в кутията, затича се през терасата и се скри в салона.
Едуар се втренчи неразбиращо след нея.
— Какво стана? — попита той. — Какво направих?
— Бедната Амели — с нежност каза Ксара, — тя е шокирана, Едуар. Прекалено много е за нея да приеме толкова бързо, че баща й ще се жени. Разбирам как се чувства.
— Аз ще отида при нея — каза Роберто, запътвайки се вътре.
Амели затръшна вратата зад себе си, хвърли се на леглото и се разтресе в ридания. Не искаше Едуар да се жени за тази жена. Той бе неин баща… нямаше право да се жени и да я оставя. Не искаше да го загуби.
Роберто чу риданията й още преди да отвори вратата. Седна на перваза на прозореца и се загледа в нея — тя лежеше на леглото, беше пъхнала главата си под възглавницата. Горкото глупаво дете, състрадателно си помисли той. Приближи се до нея и издърпа възглавницата. Лицето на Амели бе станало на петна и бе подпухнало, а очите й още бяха пълни със сълзи.