Къщата си стоеше бяла и квадратна, със зелени капаци, сред изобилие от цветя върху осеяния с маслинови дървета склон, спускащ се към морето. Той се усмихна удовлетворен. Това синьо море му харесваше. Харесваше му и това място. Цялото. Естествено тя щеше да живее тук. Запъти се към входната врата, която стоеше отворена на слънцето, заобиколена от големи пръстени саксии със здравец, но изведнъж се спря. Продължи по пътеката, която заобикаляше къщата и извеждаше на широка тераса, гледаща към морето. Друга малка пътечка водеше от стъпалата надолу към склона, минавайки покрай един тих басейн, който отразяваше синьото на небето, и една градинска беседка, обрасла с лоза. Това бе градина, в която да седнеш и да помечтаеш на сянка, пилеейки си времето или възстановявайки се от тежките удари на живота. Това бе градината на Леони и той знаеше, че тя трябва да е там.
Тръгна по пътечката, докато не я откри. Грижеше се за цветната леха под цъфналото дърво, а Шоколад преследваше краката й. Смехът на Леони се разнесе към него.
— Поне е хубаво, че те чувам отново да се смееш — каза й той.
Леони бе облечена в проста синя памучна пола и блуза, лицето й бе златисто от слънцето и грейнало от изненадата. Никога не бе изглеждала по-красива.
— Джим Джеймисън — отвърна тя, — какво правиш тук?
— Знаеш ни нас, американците… никога не знаем кога да спрем.
Той се спусна към нея надолу по пътечката и я взе в прегръдките си под цъфналото дърво.
— Недей да ме напускаш вече така — прошепна й, докато я притискаше по-близо до сърцето си. — Винаги ще те намеря.
По дяволите, помисли си тя, докато му подлагаше бузата си за целувка, той е неустоим!
— Не се съпротивлявай, Леони Бахри — каза й той и я целуна, — ние си принадлежим. Ти ще се омъжиш за мен.
Те спореха около седмица, когато не правеха любов, не пиеха вино или не похапваха обилно и освен страстта към нея, той откри и страстта си към провансалската храна.
— Това е нещо реално — заяви той, спускайки се върху чинията със задушено агнешко с розмарин и маслини. — Свикнал съм с френската храна в Ню Йорк с пикантните сосове — като хотелска стая — фалшива.
— Ще напълнееш — предупреди го тя — от всички тези наденички и супи.
— В никакъв случай — самодоволно отвърна той, — ще видиш, ще имам същата талия и на седемдесет.
Тя въздъхна.
— Ето още нещо, по-възрастна съм от теб.
— И какво от това?
— Моята линия първа ще се развали.
Той се разсмя.
— Леони, ти винаги ще бъдеш красива.
Той щеше да сломи съпротивата й и тя го знаеше.
— Не мога да напусна Франция — започна да му противоречи тя, — не мога да живея на място, където винаги ще си остана „чужденка“.
— Тогава аз ще пътувам всеки ден… или пък ще разпродам фирмите си и ще започна отново тук… както пожелаеш.
— Как ще пътуваш всеки ден между двата континента? — бе удивена от енергията му тя.
— Един месец тук, един месец там — и един месец пътуване — ако обещаеш, че ще пътуваш с мен.
Това беше. Далеч от действителността. Тя не можеше да пътува с него. Не можеше да се омъжи за него. Трябваше да продължи да работи, докато публиката я иска… замъкът гълташе много пари… ала от каквото и да имаха нужда, тя щеше да им го осигури.
— Не мога да направя това, Джим — тихо каза тя, — аз имам моята работа.
Той я погледна проницателно.
— Имам чувството, че вече ти е дотегнало от Леони… че вече нямаш нужда от нея. Не съм ли прав, мис Бахри?
Тя избягна погледа му.
— Разбира се, че не. Това ми е работата. Казах ти, че съм независима жена. Така ми харесва.
Той хвана ръката й.
— Добре, кажи ми истината. Криеш нещо от мен и аз искам да знам какво е то.
Ясните му сини очи не се смееха, очакваха отговора й.
— Трябва да печеля пари — простичко отвърна тя. — Не, не казвай нищо… това не са просто някакви пари. Трябва да печеля много пари. Четиридесет деца зависят от мен… ето къде отиват парите на Леони.
Той се втренчи в нея, опитвайки се да разбере какво иска да каже.
— Четиридесет деца… чии деца?
— Те са сираци. Осигурих им дом. Мои деца са.
И в най-дивите си мечти никога не си бе представял това. Четиридесет деца стояха между него и женитбата! Какво още щеше да изникне?
— Никога не съм се замислял за това — бавно каза той, — но си представям, че доходите ти трябва да са солидни — ти сама ми каза, че работиш по девет месеца всяка година. Сигурно досега са се събрали много пари?
Тя безпомощно сви рамене.