— Да остана тук? Разбира се, че няма да остана тук. Просто се опитвам да осъзная как животът ти се е объркал така и какво можем да направим, за да го оправим.
Той я прегърна през рамо и те заедно заслизаха надолу по стъпалата към плажа. Пясъкът бе хладен и влажен, усещаха го с босите си стъпала, докато вървяха по края до умълчаната вода.
— Добре — каза той, — сега е мой ред да говоря. Първо на първо, този човек — Мосю. Той все още ли те шпионира — все още ли някой те следи?
— Да. Където и да съм… и самият той ме следва. Той винаги е там, в театъра, или пък го виждам в ресторанта, или пред магазина… а когато съм тук, е на яхтата си и чака.
— Какво чака?
— Чака ме да кажа, че ще се върна при него. Или пък да го отведа при Амели.
— А това „убийство“… сигурна ли си? Убийство ли е било наистина?
— Да, сигурна съм. Когато разбрах, че Шарл е мъртъв, аз знаех какво се е случило. Той дори ме заведе в Довил… искаше да присъствам там! Скарах се с него за това и тогава той заплаши Амели, защото знаеше, че ще му повярвам.
— Но ти не си имала доказателство?
— Не. Само описание на човека, който го е извършил. Той бил на борда с Шарл, случаен моряк, нает в Довил — върнал се сам и казал, че Шарл бил паднал зад борда. Черепът му бил разбит. Аутопсията минала набързо — само за един ден. Мосю бе уредил всичко — добави горчиво тя. — Каро, Алфонс и аз търсихме навсякъде този човек, но без успех.
— А Амели? Знае ли за теб?
— Не — уморено отвърна Леони, — съмнявам се дали дори знае, че съществувам. Така бе най-безопасно.
— Добре, сега знам фактите. Мосю още не знае къде е момичето — въпреки постоянната си бдителност. Така че в момента тя е в безопасност… и е била в продължение на почти петнадесет години. Макар че е достатъчно луд, за да върви по петите ти, да те шпионира и следва навсякъде. Той още вярва, че може да те принуди да се върнеш при него. Има само един начин да спреш такъв човек и това е противодействието… трябва да открием кой е убиецът на Шарл. Мосю трябва да му е плащал — и то добре да му е плащал, — за да си затваря устата през всичките тези години.
— Но ние опитахме — отчаяно каза тя. — Пък и всичко се случи толкова отдавна. Кой ще си спомня?
— Ще ми позволиш ли да опитам? — внимателно я попита той. — Обещавам ти, ако е още жив, ще го намеря. А после ще се погрижа за Мосю.
— Ти не познаваш Мосю… представа си нямаш какъв е. Не забравяй, че той е обществена фигура, Джим… притежава такава власт, може всичко да направи.
— Леони, никой — нито дори човек, притежаващ власт — не може да избяга от отговорността за убийство. Ще му се наложи да се изправи срещу това… или ще трябва да се откаже. Прилича ми на горд човек. Тези двама синове, които спомена, сигурно вече са пораснали — как може да ги остави да смятат, че баща им е убиец! Не, ние го държим в ръцете си, Леони. Ще проследя този човек. Остави това на мен.
Тя се отпусна до него, изпитвайки огромно облекчение. Как изобщо някога бе живяла без този мъж… но дали наистина той можеше да оправи нещата?
— Има и друг проблем — каза Джим, като я прегърна през рамо. Косата й, подхваната от морския бриз, обгръщаше и двама им и той повдигна лицето й, осветено от звездите и плъзгащата се по небето луна. — Лице на богиня? Или на жена? Смъртна като всички нас. Леони, не можеш сериозно да смяташ, че си някакво превъплъщение на една египетска богиня… не разбираш ли, това е нещо, което сама си си внушила? Съдбата на Сахмет не е твоята — ти си тази, която позволява на стихотворението да влияе върху живота ти. Сама ми каза, че има две Леони. Не е ли вярно, че на сцената излиза Сахмет, а не ти?
— Но това не е измислица — не разбираш ли…
— Не! — твърдо й отвърна той. — Това е измислица и аз няма да ти позволя да й вярваш повече. Не разбираш ли какво правиш… подготвяш се да убиеш Мосю!
Той беше прав. Тя се подготвяше. Винаги бе знаела, че един ден ще го убие.
— Ти си Леони Бахри — строго продължи Джим, — не си Сахмет и съдбата ти не се управлява от някаква мистериозна сила от Египет. Поради онова, което се е случило, ти си позволила да мислиш, че нейната съдба е твоя. Тази мисъл е живяла в теб с години, докато накрая не е започнала да ти изглежда реалност. Но сега всичко свърши. Разбираш ли, Леони — свърши!
Толкова й се искаше да му повярва — той винаги бе прав, винаги знаеше как да разрешава проблемите. Дали в изолацията си не бе заменила своята идентичност с тази на Сахмет?
— Няма да има повече Сахмет — нито Леони… нито дори Леони Бахри. Ще започнеш нов живот като мисис Леони Джеймисън.
— О, Джим… наистина ли можеш да оправиш всичко? Можеш ли да ме освободиш поне от Мосю?