— Обещавам ти. А без Мосю няма нужда от Сахмет.
Тя се облегна на здравите му гърди, а той я притисна по-силно, така че никога вече да не бяга от него.
— Обещавам ти и още нещо, Леони… един ден ти ще се срещнеш с дъщеря си… ще я намерим.
— Амели… но как? Ами ако тя не знае, че съм жива?
— Штт — успокояващо каза той, — остави всичко на мен.
Бремето, което сама бе носила толкова време, споделено с Джим с неговите широки рамене и хладнокръвното му логично мислене, внезапно, магически й се стори по-леко.
— Джим Джеймисън — каза тя и го прегърна по-силно, — майка ти е била права да те нарича Омир или Александър… ти си мислител и борец… и не знам как изобщо съм живяла толкова дълго без теб.
— Тогава омъжи се за мен, Леони — прошепна той.
— Да — каза тя. — Искам да бъда Леони Джеймисън.
Първото нещо, което направи той, бе да обърне Сахмет с лице към стената.
— Трябва да се отървем от нея — твърдо й каза, но Леони бе толкова разстроена от тази идея, че той се отказа.
— Така е, защото тя е на моя баща — започна да го умолява тя, — трябва да я задържа…
— Не и защото е Сахмет? — попита той. — Сигурна ли си?
Тя бе почти сигурна.
— А тази — котката?
— Това е Баст — свещената котка.
Той се усмихна.
— Не долавям ли странна прилика с Шоколад? Затова ли си я взела?
— О, не… не — каза тя, спомняйки си как Беби я беше намерила сама.
Така статуйките останаха и той насочи вниманието си към друго.
С лекота убеди кмета на Ница да им даде специално разрешение. После се върна в къщи и триумфиращо й махна с ръка.
— Можем да се оженим утре — съобщи й щастливо.
— О, но аз не мога… не и утре.
— Защо не? — простена той. — Какво пък не е наред сега?
— Просто никога преди не съм се омъжвала… и искам да бъда наистина твоя булка. Искам да бъда красива и особена. Освен това не мога да се омъжа без най-скъпите си приятели.
Той се усмихна.
— Сега ще ми кажеш, че всички те живеят във Виена или Санкт Петербург и ще им трябват няколко седмици, за да стигнат до тук!
— Не. Просто в Париж. Ще бъдат Каро и Алфонс — и Марок, разбира се.
— И освен това трябва да отидеш да си купиш нова рокля.
— Да, разбира се, че ще го направя.
— Добре. Ще изпратим телеграми на всички, за да им кажем да бъдат тук в четвъртък, ако искат да присъстват на твоята сватба. Но те предупреждавам, не мога да чакам повече от това. Искам да те заведа на сватбено пътешествие… където пожелаеш — на лодка вила на някое езеро в Кашмир, в дървена хижа в горите на Валмон или на остров в южните морета — къде да бъде?
— Сватбено пътешествие? Но, Джим, не мога. Трябва да бъда в Париж следващата седмица на репетициите. Турнето започва след няколко седмици… предстоят проби на костюми, подбиране на музика — всичко.
— Леони Бахри — изрева той, — проблемите ни никога ли няма да свършат? Отложи проклетото турне.
— Разбира се, че няма да го отложа — ядосано го погледна тя, — и ти нямаш право да ме молиш за това. Тези концерти са мое задължение. Билетите са разпродадени — и аз ще бъда там. Не просто заради себе си, Джим, много хора са ангажирани с това — то е прехрана и за тях. Ако аз не работя, и те остават без работа.
— Ти си права, разбира се — въздъхна той, сграбчи я и я прегърна, — но ми се искаше да не трябваше да го правиш.
— Има и още нещо — каза тя с изтънен глас.
Той я погледна леко усмихнат.
— Добре — каза й, — кажи какво.
— Ще имаш ли нещо против, ако отначало запазим женитбата ни в тайна — не за близките ни приятели, разбира се, а за обществеността? Образът на Леони не е на омъжена жена. Тя е просто, как да кажа, жена.
— Това има ли голямо значение за теб?
— Да — отвърна тя, — има, поне за известно време. След това, когато приключа с концертите, ще бъда просто мисис Джеймисън.
— Това не ми харесва — каза й той, — но щом смяташ, че е необходимо…
Усмивката й прикри облекчението, което изпита. Не искаше да му казва другата причина, поради която настояваше да го запазят в тайна. Страхуваше се от отмъщението на Мосю… страхуваше се за Джим.
Каро седеше с мосю и мадам Френар на входа на малката англиканска църква в Ница. Приятно е, помисли си тя, тъмно и прохладно, с блясък на сребърни свещници и отблясъци от стъклописите. Да, хубаво място да се ожениш. Тя оправи роклята си и се усмихна на мадам Френар, която изглеждаше много елегантно в тъмносинята си рокля, вероятно купена от Леони. А мосю Френар с бронзовия си тен на лицето, придобит от работата на открито, изглеждаше тържествено, както подобава на случая, пременил се в приятен сив костюм. Музиката от органа бе нежна и мелодична — Хендел — двамата мъже, застанали в дъното на пътеката, тихо разговаряха с пастора. Марок, който бе най-преданият човек на Джим, се усмихваше на нещо, което той бе казал. Разбира се, Марок се бе запознал с Джим Джеймисън в Ню Йорк — знаеше повече за него от всички други. Всичко бе толкова внезапно. Но я изпълваше удовлетворение. Тя хранеше добри чувства към Джим. Той се обърна, улови погледа й и се усмихна. Бе много красив… тези светлосини очи и тъмни вежди бяха особени… изглеждаше солиден и някак си надежден. Бе точно това, от което се нуждаеше Леони. Пътят към щастието се бе оказал дълъг, но поне, изглежда, вече то й бе подвластно, надяваше се тя, макар да си спомни за Мосю.