Е — какво да прави, докато стане време за празничния обяд? Той прекоси салона на път към кабинета си. Препрочете финансовия доклад от човека, заел мястото на Вероне. Господи, колко му липсваше Вероне. Как можа да бъде толкова глупав този човек и да се удави? Сатер работеше за него от три години и сякаш още не успяваше да се добере до подробностите, които бяха необходими на Жил така, както го правеше Вероне. В докладите му никога нямаше нещо по-особено от това къде и кога е била Леони — в кой град, в коя страна, в какъв театър. А понякога и с кого. Едно име все по-често се появяваше напоследък — Джеймз Джеймисън, американец. Последният й любовник, предположи той. Това бе въпросът, който го занимаваше през безсънните нощни часове — представяше си я с него.
Той нетърпеливо захвърли доклада. Какво щеше да прави с този Джеймисън? Знаеше отговора. Нищо. Нищо не можеше да направи, докато не открие Амели… а това бе изгубена кауза. Нямаше следа от детето, всяка възможна вече бе проверена. Вероне бе работил много старателно. Той никога нямаше да намери Амели, а без нея никога нямаше да има Леони. Хвана главата си в ръце и невиждащо се втренчи в полираната повърхност на бюрото си. Леони, помисли си безпомощно. О, Леони, трябва да се върнеш при мен, не мога повече да издържам на тази самота.
Мари-Франс щастливо огледа масата. Не се случваше често и двете й момчета да бъдат тук, дори Жил се стараеше да бъде забавен. Винаги я изненадваше, че той може да бъде толкова очарователен мъж, когато поиска — защо не го правеше през цялото време? Но Жил бе двама души едновременно, дори към синовете си. Понякога се държеше като снизходителен баща, а в следващия миг се превръщаше в студен незаинтересован бизнесмен. Бяха се примирили с това от години. Сега Жил бе единственият, който страдаше. А той наистина страдаше, тя знаеше това. Знаеше и защо… не можеше да забрави Леони и това дете.
— Когато Себастиау замине обратно за Бразилия, мамо, бих искал да отида с него — каза Жерар. — Имам чувството, че познавам семейството му като собствено, толкова много съм слушал за тях.
— Наистина — каза Себастиау, — той четеше писмата на малката ми братовчедка, така че научи за всички семейни разправии.
— Какво ще кажеш, татко? — попита Жерар.
— Да, защо не? — разсеяно отвърна Жил, поглеждайки часовника си. Два и половина. Ако сега тръгнеше обратно към града, можеше да хване нощния влак за Монте Карло. Знаеше, че Леони е там.
— Трябва да се върна в Париж днес следобед — каза той на Мари-Франс.
Не можеше ли поне да почака да свърши обядът по случай рождения ден на Арман, ядосано си помисли тя. После вдигна чашата си за наздравица.
— За теб, Арман — с усмивка каза тя на сина си, — честит рожден ден, скъпи мой.
— Още много рождени дни, момчето ми — каза Жил и се усмихна на любимия си син.
Арман отвори големия капак на колата и го повдигна нагоре, за да прегледа безупречния двигател. Той извади един гаечен ключ и провери винтовете, като пъхна ръцете си под смукача и се захвана с жичките му. Докато караше към гаража, му се бе сторило, че усеща слаби вибрации, но всичко изглеждаше наред. Добре. Щеше да тръгне след около половин час — можеше да остави баща си в Париж, ако той иска, щеше да спести едно разкарване на Хоскинс. Избърса ръцете си в един парцал и затвори капака, който щракна удовлетворително и Арман се усмихна. Бе хубава, солидна, добре изработена кола.
Обратно в къщата, той показа главата си през вратата на кабинета.
— Тръгвам след около половин час, татко. Ако искаш, мога да те закарам. Тъкмо ще видим как е.
Жил прибра обратно документите в чекмеджето и отиде в гостната, за да каже довиждане на Мари-Франс. Тя седеше до отворения прозорец с къделя боядисана вълна до себе си, работеше върху един гоблен. Тъмната й коса кокетно се къдреше около лицето й. Тя го изгледа с големите си скептични кафяви очи, когато влезе.
— Тръгвам за Париж с Арман — каза й той, — а после сигурно ще отсъствам от града за една-две седмици.
— Къде ще бъдеш този път? — попита тя със слаба усмивка. — В Чикаго или на нос Фера?
— Има ли някакво значение? — хладно отвърна той.