— Не знам защо изобщо си правиш труда да ми казваш, Жил, това няма никакво значение от години.
Тя се наведе над ръкоделието си, а той се загледа за миг в нея. Бяха женени от двадесет и шест години, а си бяха непознати. После се обърна и бързо излезе от стаята.
Арман го чакаше в колата.
— Добре — каза той, — да я подложим на едно изпитание, татко… да видим какво може да направи.
Дългата червена кола се засили по селските пътища, перфектно контролирана от способните ръце на Арман, който сигурно взимаше завоите и превключваше скоростите. Той знаеше съвсем точно какъв звук трябва да издава тази машина: като симфония, всеки път в синхрон.
Арман погледна часовника на таблото — почти шест — това означаваше, че в Париж ще стигнат малко преди осем. Щеше да остави баща си на Ил Сен Луи и се запътваше направо към Клодин. Тя го очакваше, облечена, надяваше се, в онзи хубав лилав халат… а по-късно щеше да я заведе на вечеря в бистро „Сезар“, там й харесваше.
Воланът слабо потрепери в ръцете му… дали не бяха минали през някое камъче по пътя? Сега сякаш всичко бе наред. Но въпреки това може би трябваше да спре и да провери — не беше ли същото трептене, което усети и сутринта? Той отново погледна часовника… вече закъсняваше. С голямата кола взе завоя покрай хълма. Хубав рожден ден беше, щастливо си помисли той. Татко бе любезен и той и майка, изглежда, добре се разбираха. Господи, какво беше това? Трептенето от волана се предаде и на ръцете му и той вдигна крака си от педала за газта. По-скоро усети, отколкото чу пукота от арматурното табло, което се откърти от лагерите си и на следващия завой се стовари върху него. Веднага удари спирачките, но колата продължи да се движи по инерция и се обърна два пъти, преди да се приземи с колелата нагоре в канавката. Воланът продължи напразно да се върти във въздуха.
Жил знаеше, че сигурно нещо се е случило, но не можеше да предположи какво… сякаш мозъкът му не работеше добре. Насила отвори очи и се огледа наоколо… всичко бе черно. Изведнъж го обзе паника, почувства, че се разтреперва. Отчаяно се дръпна… лицето му бе притиснато от черната кожена седалка. Къде беше Хоскинс? Не, момент. Това бе спортната кола, новата кола на Арман. Арман беше шофирал! О, Господи, Арман. Той безплодно се опита да се измъкне изпод тежестта над себе си, трябваше да стигне до Арман. Но ето че дочу гласове, някакви хора… щяха да му помогнат да стигне до Арман.
— Ей — извика той, гласът му бе тънък и дрезгав, — тук съм, помогнете ми. Трябва да намерим сина ми…
Махнаха тежестта от гърдите му и едно червендалесто разтревожено лице се надвеси над него.
— Не мърдайте — каза мъжът, — ще повикаме линейка, по-добре стойте неподвижен, докато дойдат докторът и полицията.
— А синът ми — слабо извика той, — трябва да помогнете на сина ми.
Мъжът отмести погледа си от него.
— Добре — каза той, — ще бъдат тук след минута.
Горкият човек, съчувствено си помисли мъжът, поглеждайки към пътя, където лежеше младият човек. Той вече го бе видял и нямаше никакво съмнение, че бе мъртъв.
Себастиау наблюдаваше как Жерар бавно крачи напред-назад по коридора на болницата. Ужасно много му се искаше да може да направи нещо, да може да каже нещо, за да му помогне. Призля му, като си спомни покосеното лице на Мари-Франс и онова, което бе казала тя.
— Защо не беше Жил — бе изкрещяла тя. — Не можеше ли да бъде той вместо него!
Жерар я бе прегърнал през рамо и притиснал до себе си, неговата собствена агония бе изписана по изстиналото му лице.
— Мамо — бе прошепнал той, — мамо, моля те…
Обикновено миловидното й лице бе придобило каменна твърдост.
— Трябва да дойда с теб в болницата — бе казала тя, — съпругът ми е там. Това е мое задължение.
Нейно задължение, помисли си Себастиау поразен, какъв бе животът на тези хора? Сега тя стоеше до леглото на съпруга си. Бяха оперирали краката му и той още не се бе събудил от упойката, но тя отказа да го остави, докато не поговори с него. Той знаеше, че точно за това се тревожи Жерар. Какво щеше да му каже тя?
— Жерар — промълви той и хвана ръката му, — да отидем да пийнем нещо, няма смисъл да чакаме тук. Докторът каза, че няма да се събуди още няколко часа.
— Не мога да я оставя тук сама, Себастиау. Трябва да остана с нея.
Себастиау се върна на мястото си.
— Много добре — каза той, — ще чакаме.
Нощ ли бе или целият цвят внезапно бе загубил цветовете си, питаше се Жил, надзъртайки през полуотворените си клепачи в забуления сивкав сумрак. Не можеше да съзре тавана и крушката по средата му. Той леко извърна глава наляво, но го прониза болка, червена болка като топлина. Някой стоеше там точно до леглото… по дяволите, искаше му се да може да види кой е. Опита се да заговори, но усещаше по странен начин устните си, не можеше да движи езика си, той бе станал дебел и тежък. Имаше нужда от чаша вода… трябваше да проговори!