Очите му бяха в портфейла и Джим извади една банкнота и я постави на плота. После извади втора банкнота и я постави до първата:
— Е?
Мъжът прибра банкнотите в джоба си и отпи още една глътка перну.
— Има само един мъж, който изглежда така и той е тук само през лятото… и то не всяко лято. Намира си случайна работа през сезона, разхожда пътници с ферибота или пък работи в пристанището, по малко боядисва, по малко като дърводелец… такива неща. Беше тук миналия сезон, но не го обичат много… тук ставаха сбивания, много пият… — той сви рамене. — Не е много хубаво човек да си има работа с него, мосю.
Джим извади още една банкнота и я постави на плота.
— След сезона — тихо каза той — къде отива тогава?
— Струва ми се, че отива на юг, мосю, това е всичко, което знам. Предполагам, че отива в Кан или Монте Карло — сезонът там продължава малко по-дълго, до зимата. Винаги може да се намери работа в тамошните пристанища.
— А името му?
Барманът отново напълни чашата си с перну.
— Това не мога да ви кажа, мосю, но ако попитате на пристанището някой, там може да го знаят — това лято той доста работи за Лесаж.
Джим допи бирата си на една глътка и се запъти към вратата.
— Благодаря ви — извика той през рамо.
Барманът отпиваше пернуто си, потръпвайки от течението, което стана през вратата, докато Джим я затвори зад себе си.
Това е, ликуващо си помисли Джим. Предположението му се бе оказало вярно! Той бе познал, че мъжът трябва да е някакъв пътуващ работник, местещ се от курорт на курорт според сезона и настроението си. Довил бе елегантен курорт, там можеха да се направят много пари — имаше много работа. Защо да не се бе върнал след няколко години, когато всичко се бе забравило вече? В края на краищата, той не е бил обвинен в нищо — нямаше за какво да бъде обвинен. А и паметта на хората бе къса. Сега всичко, от което се нуждаеше, бе име.
Лесаж бе най-крупният собственик на пристанището. Помещенията му заемаха половината кей, а плавателните му съдове — параходи за разходка през деня, малки лодки за риболов, които се даваха под наем, и елегантните яхти на клиентите, обърнати с дъното нагоре за през зимата — бяха наредени по брега.
Посивелият мъж зад бюрото припряно облече сакото си, когато Джим влезе в канцеларията.
— Добро утро, господине — усмихна му се той, — с какво мога да ви бъда полезен?
— Добро утро. Имате хубави лодки навън.
Мъжът засия.
— Имаме няколко за продан, ако се интересувате. Ако, разбира се, не предпочитате някоя специално за вас, изработена по договор. Имаме собствени складове, господине, долу на брега.
— Може би се интересувам от лодка — небрежно отвърна Джим, — някоя малка — моята жена си е въобразила, че я бива за моряк. Въпреки че с нея на борда, предполагам, ще трябва да взема някой допълнителен моряк.
— Няма проблеми, господине, винаги има свободни моряци, които търсят работа за през сезона — хващат се като екипаж, господине, а и поддържат лодката чиста и подредена. Можем да го уредим за вас.
— Един мой приятел ми каза, че миналия сезон е имал добър спътник, някакъв червенокос тип. Забравих му името.
— Червенокос ли, господине? Сигурно имате предвид Марини. О, но аз не бих ви го препоръчал, господине — той наистина е добър работник, но е странен спътник. Не, изобщо не сме доволни от него. — Той глътна бузите си и възбудено потри ръце. — Повечко, отколкото трябва, обича брендито. Мисля, че можем да ви предложим нещо по-добро. А сега мога ли да ви представя екипажа ни, господине? При нас работят седмина, които биха могли да бъдат подходящи за вашите нужди.
— Ако нямате нищо против — каза Джим, запътвайки се към вратата, — ще се върна по-късно. Закъснявам за една среща.
Той просто се качи във влака за Париж в три часа и се облегна на седалката, изучавайки името, което беше записал в бележника си. Марини. Убиецът на Шарл д’Орвил. И ключът към освобождението на Леони от миналото й. Всичко, което трябваше да направи, бе да го намери. Погледна часовника си… ако имаше късмет, можеше да хване нощния влак за Ница. Щеше да отнеме време, но той възнамеряваше да прерови всяко пристанище и кей между Мантон и Марсилия, докато не го открие.
Марок купи един брой на френския вестник „Льо Монд“ от магазина в безистена близо до хотела на Браун в Лондон с намерението да го прочете по-късно, след шоуто. Той погледна само заглавията и прокара бързо поглед по страницата. Съобщението за сериозното нараняване на дук дьо Кормон и смъртта на по-малкия му син по време на злополука с най-новия модел спортни коли на дьо Кормон го блъсна от страницата, откроено графично с едри букви и тъмен шрифт.