Той внимателно сгъна вестника, така че да не го разкъса вятърът и бързо прочете съобщението. Макар Мосю да бе претърпял счупвания на гръдния кош и краката, нямаше опасност за живота му. Господи, горчиво си помисли той, защо най-лошото не се е случило на него!
Закрачи обратно по „Дувър стрийт“ и излезе пред хотела. Оставаха им още две вечери в Лондон… веднага ли да каже на Леони или след края на спектакъла? Спомни си последния път, когато бе укрил информация от нея. Но сега беше различно — щеше да й каже веднага. Тя щеше да иска да знае.
Леони бе станала, бе облечена и смяташе да се поразходи из магазините. Искаше да купи някои неща за Джим — хубави английски артикули, меки кашмирени пуловери и копринени пижами на райета — имаше такива приятни места на „Бърлингтън аркейд“ и „Джърмън стрийт“. Тя се усмихна, докато решеше косата си. Бе много по-хубаво, когато обичаш някого. И когато си обичана.
— Отне ти много време, Леони Джеймисън — каза си тя, — но ти най-сетне намери онова, което те кара да чувстваш, че „принадлежиш“.
Марок я повика от всекидневната, тя остави четката и се запъти да го види.
— Здравей — каза му, целувайки го лекичко по бузата, — искаш ли да дойдеш на пазар с мен?
— Има съобщение във вестниците, Леони. За Мосю. Претърпял е катастрофа.
Тя се втренчи в него, с широко отворени от ужас очи.
— Не е мъртъв, Леони, но е лошо наранен. Било е с една от неговите коли — по-малкият му син е загинал.
— Загинал!
Тя си спомни двете малки момченца, които сериозно ядяха сладоледа си в кафене „Париж“ в Монте Карло преди толкова много години… бедното, бедното малко момче. А Мосю бе все още жив. Господи, каква ирония — едно невинно момче умира, а той живее! Тя стискаше вестника в разтрепераните си ръце… сериозни наранявания на гръдния кош и краката… мисълта за силното му тяло, притиснато до нейното, проблясна през съзнанието й. Не. Не можеше да бъде наранен, нищо не можеше дори да го одраска. Той бе непобедим. Не го ли беше доказал през всичките тези години? Не искаше да си помисля, че тялото му е натрошено така… по-добре да беше умрял… трябваше да умре.
Марок издърпа вестника от ръцете й и тя отчаяно го погледна.
— О, Марок, защо? Защо не умря той? Има ли някаква справедливост?
— Не знам дали има справедливост — отвърна той, — но можеш да наречеш това възмездие — млад живот си отива за друг млад живот — сега той ще страда, Леони, можеш да бъдеш сигурна в това.
54.
Хотел „Вила д’Орвил“ на Копакабана приличаше точно на малка и изящна селска къща. Стените му бяха обикновени и бели, а от таваните се излъчваше тъмно сияние. Лакираните дървени подове бяха постлани с прекрасни килими, донесени от Изабел от Шато д’Орвил — наситеното синьо на Керманс, великолепното златисто и лилаво на молитвения килим на Кашан, кремаво златистото на Сен и множеството червени на Фараге и Бокара. Най-изящните и редки образци украсяваха стените, хвърляйки копринени отблясъци от тъмните ъгли до портретите на предците д’Орвил и огромните платна с великолепни цветя, така фино изписани от отдавна мъртвия холандски художник, че можеше почти да помиришеш аромата на розите и божурите, чиито живи братовчеди надничаха от вазите и купите по масите и в кабинетите или пък бяха наредени в кошници из коридорите.
Комфорт, помисли си Изабел, обикаляйки хотела си, и лукс. Луксът да предлага най-доброто. Не показност — никога не бе търсила това. Широките канапета бяха удобни, покрити със семпла басма на цветя в бледокоралово и зелено или светъл брокат в бледосиньо и маслено жълто, отрупани с подканящи към почивка възглавници. Малки масички, а върху тях нощни лампи с абажури в прасковен цвят, внимателно поставени, така че да осветят силно струпаните на масата списания и книги, а на една кръгла маса в салона имаше огромен пъзел, наполовина нареден. Цялостното впечатление бе за дом, съществуващ на това място вече от векове, но без неудобствата на миналото.
Баните бяха обзаведени в най-модерен стил и в тях стояха най-големите и най-меки пешкири, леглата бяха най-примамливо уютни, а бродираните ленени чаршафи най-добрите, които можеха да се намерят в Европа. Във всяка стая имаше свежи цветя и освен книги за страдащите от безсъние гости имаше и малки бутилки вода, внасяна от Франция, както и сребърен поднос с бренди, сода и бисквити. Знаеха името на всеки гост, както и предпочитанията му към стаите, храната и виното, онова, което харесваше и не харесваше, а също и специалните му поръчки — всичко това се помнеше, така че когато той отново се върне, да могат да го посрещнат, сякаш никога не си е заминавал и всичко да бъде, както би искал той — но без специално усилие от негова страна да ги моли за това.