Хотелът бе оазис в пустинята — късче от Франция, пренесено в Бразилия — и то съвършено. Поне, мислеше си Изабел, това сме постигнали и тъй като техните десет стаи и осем апартамента бяха винаги пълни, тя приемаше, че и гостите им смятат така. А Амели също се бе постарала за него. Напоследък прекарваше повече време там, отколкото в къщи. Беше й трудно отначало, когато Едуар се ожени, но, слава богу, Ксара бе достатъчно чувствителна, за да разбере какво усеща Амели. Сега, когато бебето беше на път, Амели се вълнуваше, колкото и Едуар.
Виждаше я, че в момента е на рецепцията и си приказва със сеньор Васконсейос. Надявам се да не е много претенциозен, помисли си тя, запътвайки се към тях. Сеньор Васконсейос беше един от онези хора, които са родени мърморковци, нищо не беше както трябва, когато той бе наоколо, но въпреки това винаги, когато си тръгваше, им благодареше за прекрасния престой и обещаваше скоро да се върне — и винаги изпълняваше обещанието си!
— Предполагам, че сте имали уморително пътуване, сеньор Васконсейос — казваше му Амели, — Паулиньо ще ви заведе до апартамента ви — да, същият е, „Оверн“, погрижих се банята ви да е приготвена и да ви донесат поднос с чай… лайка, нали? Менюто за вечеря ще намерите в стаята си — имаме прекрасна дива кокошка по йоркширски, сигурна съм, че ще ви хареса.
Изабел я наблюдаваше с усмивка. Добре, добре. Кой би могъл да си го помисли! Васконсейос се усмихваше, доволен, очевидно усещаше грижата и вниманието. Всъщност нямаше никакво значение, че струва скъпо — винаги се намираха хора, готови да платят за най-доброто.
— Мадам графиньо — усмихнат й целуна ръка той, — внучка ви е наследила вашия чар. Погрижила се е за всичко, което ми е необходимо.
— Много съм щастлива да го чуя, сеньор Васконсейос. Разбрах, че този път ще останете с нас около седмица. Надявам се, че ще имате възможност да обядвате с мен някой ден в Павилиона?
— Но, разбира се, мадам, за мен ще бъде удоволствие.
Той се забърза след Паулиньо и Амели се усмихна на баба си.
— Започнах да се отраквам — съобщи й тя триумфиращо. — Дори ми се струва, че мога и сама да се грижа за това място.
— Не съвсем — сухо отвърна Изабел, — но добре се справяш. Учиш се.
— Бабо, когато свърша училище следващия срок, не искам да постъпвам в колеж. Искам да работя тук, с теб.
Изабел я погледна изненадана.
— Но, Амели, можеш да заминеш за Америка, там има прекрасни колежи.
— Знам, знам… но аз искам да правя това, бабо. Моля те, кажи „да“. Ти знаеш колко съм ти полезна вече.
Хубавото й лице се озари от ентусиазъм. Тя бе почти на шестнадесет — бе красива. Формите й най-сетне се бяха закръглили, бе висока, но елегантна, с грацията на младо животно, все още към всичко се отнасяше със същата енергия, която винаги бе имала. Каквото и да правеше, то бе най-поглъщащото нещо на света в този момент и с когото и да беше, той бе най-интересният човек. Дали беше Роберто, който й разказва последните си подвизи в областта на полото, или Васконсейос, който се оплаква, тя го фиксираше с тези чудни кехлибарени очи, слушаше го с леко отворени устни и с такова внимание, че забравяше да диша, а той се чувстваше най-интересният и най-важният човек на света. Амели притежава опустошителен чар, който сега е напълно невинен, мислеше си Изабел, но щом веднъж се научи как да го използва, ще загазим. Или бихме загазили, ако не бе така отдадена на Роберто.
— Е, бабо? — настоя Амели. — Аз наистина не искам да постъпвам в колеж. Искам да остана тук с теб и…
Гласът й замлъкна. Едуар ли щеше да каже, зачуди се Изабел… или Роберто?
— Ще говоря с Едуар — обеща Изабел, — макар че не съм сигурна, че това ще му хареса, Амели. Знаеш, той смята, че ти трябва да продължиш в колеж.
Амели грейна.
— Ако му кажеш колко съм ти полезна, той сигурно ще отстъпи.
— Ще видим. О, между другото, има писмо за теб от Себастиау. Тази сутрин пристигна. На полицата ей там е.
— Фантастично! — Амели грабна писмото и го пъхна в джоба си. — Ще се видим по-късно, бабо — извика тя и се запъти към плажа.
Винаги носеше писмата си на плажа да ги прочете. Отваряше ги обърната към зеления необят на Атлантика, защото така имаше чувството, че сякаш гледа към Франция и това някак си я приближаваше до него. Разбира се, бе глупаво, но винаги го правеше, а сега, когато бе пораснала, то се бе превърнало в нещо като суеверие. Тя захвърли сандалите си под едно палмово дърво и боса се насочи към топлия пясък, сливащ се с водата, обърна се символично с лице към морето и разкъса плика. Три страници — о, Господи, беше дълго… Бил е в Италия! Гледай ти, какъв късметлия — Париж, а сега и Италия… пътувал с приятеля си, ходили във Венеция — бе нарисувал няколко скици за нея — мостовете, гондолите, палатите и пиаците. Мислел си за нея и тя му липсвала, можела да му пише до поискване в Рим, където щял да замине след това… надявал се нещата между нея и Роберто да са се подобрили…