Роберто го зяпна. Образът на алените жартиери върху нежни бели бедра, обути в дълги черни чорапи, изникна в съзнанието му… той ги сънуваше всяка нощ, бедрата, нежните гърди и усещането от допира до тях, уханието им…
— Сузана ме познава — похвали се Диего, долавяйки колебание в очите му, — ще ни уреди с истински красавици. Казвам ти, Роберто, онази шведка, при която бях миналия път, е фантастична… неутолима е… трябваше да я чукам цяла нощ.
Роберто глътна кашасата.
— Нямам време, знаеш, че трябва да уча довечера. Освен това, ние нямаме никакви пари.
Диего извади от джоба на ризата си една пачка мазни банкноти.
— А на това как му викаш? — каза той и ги размаха пред носа на Роберто.
— Откъде ги намери?
— Спестих ги за черни дни! Господи, какво значение има откъде съм ги намерил? Тук са, имам ги. Да вървим!
— Във всеки случай мога да се обзаложа, че няма да са достатъчни за мадам Сузана.
Диего се намръщи и бързо ги преброи. Роберто имаше право.
— Ами тогава, знам едно друго място — малко по-евтино — малко по-грубо, повече — но е много възбуждащо! Там те оставят да правиш, каквото искаш. — Той се усмихна. — Хайде, Роберто — прошепна му, — ще се погрижат за нас… хубави момичета, две — може три наведнъж. — После се наведе по-близо. — Не можеш да си представиш докъде могат да стигнат… ще ти хареса, Роберто.
Роберто усети, че се разтреперва при тази мисъл, но не можеше да отиде — не биваше да ходи… о, Господи, две момичета или дори три… какво ли правеха с теб?
Диего отмести стола си назад и хвърли няколко монети в чинийката на масата.
— Е — каза той, — аз отивам…
— Чакай — каза Роберто и също бързо отмести стола си назад, — чакай ме.
Старото мраморно стълбище, водещо към хотел „Орфео“, бе защитено от погледа на любопитните минувачи чрез шумоляща завеса и един як портиер. Той се бе облегнал на стената, скръстил мускулестите си ръце, шапката с козирка бе дръпната пред очите му и, изглежда, той не забелязваше никого и нищо. Пот се стичаше по масивните му гърди и от нея бялата му риза бе станала на петна, той замислено почеса еднодневната си брада, загледан в прашния тротоар.
Диего уверено се приближи до вратата и внезапно спря, втренчвайки се в големите обувки, които бяха изникнали между него и стълбите.
— Вие, деца, имате ли пари? — стрелна поглед към тях портиерът.
Роберто нервно го загледа, равният му тон съдържаше заплаха.
— Разбира се — извади пачката банкноти Диего. — Колкото искаш. Ти ме знаеш, идвал съм тук преди.
Обувките се отместиха безразлично и портиерът отново се зае да размишлява над онова, което вижда по тротоара.
— Сигурен ли си за това място? — прошепна Роберто, докато се качваше зад него по стълбите. — Изглежда ми прекалено грубо.
— Почакай — каза му Диего през рамо, — ще видиш, това е най-доброто място в Рио.
Една прашна кадифена завеса висеше пред входа, той я отметна и уверено влезе в стаята. Роберто вървеше с широко отворени очи след него. Мястото бе окичено с гирлянди от пода до тавана от прашно червено кадифе, обхванати като в мрежа от златисти лентички и ресни. Полилеи с матови абажури хвърляха слаба светлина, която падаше върху отегчените гримирани лица и разголените гърди на около дузина момичета, насядали по диваните покрай стените. Бе непоносимо горещо. Няколко флегматични вентилатора на тавана бръмчаха монотонно, без да постигат нещо друго, освен да дигат прах. Вадичка пот се стичаше между подчертаните гърди на момичето, което се приближи до тях.
На Роберто разочарованието му подейства като шок… нямаше черни чорапи и алени жартиери… нито весело смеещи се руси жени в сатенени кюлоти и с по чаша шампанско в ръка. Тези момичета не бяха тук, за да флиртуват, изкушават и примамват — те искаха да пристъпят веднага към действие. А аз искам ли, панически се питаше той. Какво ще правим сега?
— Сеньори.
Устните на момичето бяха начервени и изглеждаха влажни, когато им се усмихваше. Има хубави зъби, разсеяно си помисли той, бели и равни… и гърдите й са прекрасни. Никога преди не бе виждал момичешки гърди… бързо сведе поглед. Един шал, шарен като опашка на паун, бе вързан около кръста й, носеше обувки на високи токчета. И това беше всичко. Бедрата й бяха тежки, а рошавият триъгълник между краката й бе тъмен и къдрав… почувства се хипнотизиран от този триъгълник… от това тайно място.
— Добре дошли в „Орфео“ — каза тя, — какво да ви донеса за пиене?