— Кашаса — поръча Диего, обгърна раменете й с ръка и започна фамилиарно да гали гърдите й. Тя се разкиска и се притисна до него, а Роберто извърна поглед. Изведнъж завесата се отметна и една карикатура на жена се появи на вратата. Устата й бе безформена алена цепка върху бледото напудрено лице, набръчкано от дебелината и възрастта й. Малките светли очички, твърди и мъртви като захвърлена черупка, надзъртаха иззад острите като шипове тъмни мигли, а рядката й червеникава коса бе вчесана старателно в трудно задържащи се къдри, заграждащи маската на лицето й. Бе облечена в блестяща черна рокля с голямо деколте, а безформеното й тяло бе окичено с бижута — лъскави наградки за професията й, — а пръстените искряха от всеки пръст на пухкавите й ръце. Лицето й се сгърчи, докато с насмешка произнасяше следната реплика:
— Добър ден, сеньори — каза тя, — какво можем да ви предложим този следобед? Виждате нашите момичета… имаме и, разбира се, подбрани „специалитети“. Просто ми кажете какво бихте искали и аз ще се погрижа да го имате, плаща се предварително, разбира се.
— Разбира се — хладно отвърна Диего, обръщайки на един дъх чашата кашаса, докато надменно наблюдаваше как тя се клатушка към бара в прекалено тесни за подпухналите й крака обувки.
— Представя се като мадам Виктория — каза той на Роберто, сякаш й се надсмиваше, — защото смята, че изглежда като някогашната английска кралица — засмя се той, — но това е едно от преимуществата на място като това — стават такива, каквито пожелаеш…
Едно тъмнокосо момиче закрачи из стаята и се спря пред него. Отметна назад косата си и заоблизва подканващо плътните си розови устни.
— Аз съм Мариса — каза тя, като започна да се движи още по-бързо.
Роберто затаи дъх, когато Диего докосна тежките й бедра, опипвайки ги, преценявайки тежестта им, мачкайки ги без нежност в алчните си ръце. Пръстите му стиснаха втвърдените й зърна и жестоко ги усукаха. Момичето изпищя в знак на протест.
— Тя е крава — каза Диего, — да видим какво друго има.
— Господи, Диего, не трябва да я нараняваш така! — извика Роберто.
— Ти не познаваш тези момичета, свикнали са на всичко. Казах ти, можеш да правиш, каквото си поискаш тук.
Роберто бързо допи кашасата си, усещайки върху себе си очаквателните погледи на момичетата от диваните. Почувства как потта се стича по гърба му и се протегна за още едно питие, наблюдавайки как Диего се настанява между две момичета, които се разкискаха и го обгърнаха с голите си бели ръце.
— Хайде, Роберто, донеси тук бутилката и се присъедини към нас — извика му той.
Роберто предпазливо пресече стаята, като леко залиташе, защото силната кашаса го бе хванала, а смехът на момичетата достигаше до слуха му сякаш от далечината. Той се спря и разтърси глава, за да му се проясни. Така беше по-добре. Внимателно седна на крайчеца на червения плюшен диван и се втренчи в тези чакащи очи… кафяви очи, смеещи му се подигравателно, сини очи — мрачни и нетърпеливи, жадни да преминат по-бързо към другото, зелени очи, каквито бе виждал и преди… гостоприемни алени усмивки върху безизразни лица, голи гърди с грапави зърна, хищнически ръце, трепкащи над него, галещи косата му, лицето му, бедрата му. Едно момиче се настани в скута му, обгръщайки врата му с ръце и страстта му се надигна толкова неконтролируемо, че той се уплаши, че ще стане смешен. Дълбоко си пое дъх, докато тя въртеше кръста си одобрително и се смееше.
— Аз съм Романа — прошепна му, — ето, имам още едно питие за теб. — Тя поднесе чашата към устните му. — Позволи ми да го направя за теб… ето, изпий го. О, ама ти си бил хубав. Днес имам късмет. Обикновено не ми се падат толкова хубави момчета като теб.
Тя имаше буйна червена коса, бледосини очи и кожа с цвета на прясно издоено мляко. Той постави ръка на меките й гърди, меки, под кожата им прозираха малки сини венички.
— Така е по-добре — прошепна тя, — не се срамувай.
Облегна се назад и насочи главата му надолу, докато устата му намери твърдите й розови зърна.
— Не е ли по-добре така… не е ли хубаво? О, да… харесва ти, нали?
Той бе потопен в усещането на гърдите й, на меката й плът, на нейната голота.
Диего избута чернокосото момиче от скута си, изправи се и за миг ги погледа. Романа му се усмихна съзаклятнически, докато той прекосяваше стаята, за да говори с мадам Виктория. Искаше му се да се смее. Оказало се бе много по-лесно, отколкото си мислеше, Роберто не бе способен да устои.
След изпитата кашаса и услугите на няколко момичета той нямаше да се справи с изпита утре. Щеше да си остане в Бразилия. С мен, триумфиращо си помисли той. Нямаше да издържи, ако Роберто заминеше. Щеше да е вързан за фазендата, съвсем сам, без пари, без момичета — без нищо! Сега имаше него. Ръката му трепереше, докато шепнеше в ухото на мадам Виктория и броеше парите. Романа кимна, когато мадам й посочи коридора.