— Насам, мое русо момче — каза тя и дръпна Роберто да стане, прегърна го през кръста за подкрепа и се запъти с него по коридора.
Коленете му се подкосяваха, а стаята му изглеждаше странно… не бяха ли прекалено близо една до друга стените — или пък леглото беше много голямо? Той легна по гръб на него и извърна глава настрани — светлината пробождаше очите му и му причиняваше болка. Романа развърза шала от кръста си и го метна върху лампата, която заблестя в червено. Сега изглежда топла, замаяно си помисли той, топла и мека. Тя разкопча ризата му, свали я от раменете му, а той постави ръце на гърдите й. После премина към панталоните му и се засмя, когато ги разхлаби и отвътре се показа издутината от ерекцията му.
— О, да — промърмори тя, — о, да, моето момче, ти наистина си готов.
Възседна тялото му и се наведе над него, така че гърдите й гъделичкаха неговите… къдравият червеникав триъгълник се търкаше о него, тя бе топла, отпусната, нежна… струваше му се, че ще умре от възбуда, ще избухне, ще експлодира… тя му правеше нещо, докосваше го, масажираше го… стисна го вътре в себе си, притисна тестисите му с ръцете си… О, Господи, идваше.
Диего и тъмнокосото момиче се търколиха до тях, на леглото, голи… смеещи се… той усети мокрота, когато Романа излезе. Зави му се свят. Почувства се изтощен, изцеден.
Роберто се събуди внезапно. Още лежеше в леглото, гол, долавяше гласове и тихи викове някъде близо до себе си. Отвори очи и видя, че Диего се е свил до него. Той гледаше двете момичета. Те лежаха, сплетени в кълбо от ръце и разтворени крака, галеха се една друга, целуваха се, пускаха си езици, притискаха зърната си едно о друго… опипваха се… тялото на Роберто веднага отговори на това, гърлото му бе пресъхнало, а кашасата пулсираше във вените му… той затвори очи; образът на двете преплетени тела още го възпламеняваше, обагрен в алено на светлината на лампата. Усети, че една ръка се плъзва по корема му, един език се стрелка по бедрата му, по-близо, все по-близо. Друга нежна уста се скачи с неговата и червената коса на Романа падна върху лицето му, а тъмнокосото момиче се смъкна по-надолу и го пое в устата си. О, не можеше да се сдържа… тя бе прекрасна. Той простена и захапа стрелкащия се език на Романа. Видя Диего зад Романа и чу стоновете й, когато той влезе в нея. О, Господи, той я чукаше… отново я целуна, засмука езика й, докато наблюдаваше как Диего я опъва… не можеше да издържи на това, тялото му се разтрепери… затвори очи, потопен в екстаза на плътта и усещанията — извиващ се, докосващ, треперещ. Тъмното момиче се отмести от него… вече беше друга уста, други ръце, по-твърди, по-силни, познати, по-брутални устни… той извика от желание… тялото му бе навлязло в нови дълбини, нови експлозии от светлина, цвят, разкош. Това беше Диего и той го знаеше. И го искаше. Това бе най-върховното удоволствие.
55.
Бе пет и половина през един августовски следобед в Ки Уест и денят бе преминал както обикновено. Отначало приятна ранна утрин, а после постепенно засилване на горещината и покачване на влажността, докато вечерта бе станало задушно. Амели седеше до отворения прозорец на нейната стая във Вила Енкантада и се взираше в пурпурните облаци, скупчващи се над залива, докато земята се бе спотаила в неподвижно мълчание. Не се чуваха птиците, нито жуженето на насекомите и дори шумоленето на палмовите листа бе затихнало. А после към шест часа една нащърбена флуоресцираща светкавица пъргаво разцепи притъмнялото небе, а брилянтно синьото й зигзагообразно очертание се гмурна в залива, докато тътенът от гръмотевицата огласяше небето, карайки дърветата на Вила Енкантада да шумолят. Едновременно с това започнаха да падат първите дъждовни капки, очертавайки ядосаното море, барабанейки по покрива, отскачайки от терасата, спускайки се по водосточните тръби и стълбите и тичайки надолу по хълма.
Ритуалната вечерна буря продължи около час, а после съвсем внезапно дъждът спря и небето започна да се прояснява, вечерното слънце се показа отново, а от просмуканата земя започна да излиза пара, сякаш изсъхваше от топлината. Птичките започнаха да извиват щастливи трели, насекомите продължиха оттам, докъдето бяха стигнали, а палмите отново шумоляха на лекия свеж бриз. След съвсем малко терасата щеше да изсъхне и те отново щяха да седнат навън, наслаждавайки се на по-прохладния въздух и на уханията от градината, освежени от дъжда, докато размишляват дали да слязат надолу по хълма към „Сен Джеймз“ за вечеря или да си направят барбекю с рибата, която тя и Едуар бяха уловили днес. Ставаха много добри в риболова. Веднъж Едуар дори бе хванал малка акула, която лодкарят суеверно бе пуснал обратно във водата.