Тази вечер Ксара изглеждаше особено изморена и Амели тревожно я погледна. Тя седеше в голямото кресло от палмови клонки, а краката й бяха вдигнати на един стол. Напредналата й бременност бързо я уморяваше. Ксара бе станала огромна и дори собствените й учудени очи се удивляваха на това как тялото й успява да се справи с увеличените потребности на двете бебета, които ритаха и доволно се въртяха в нея.
— Наистина не съм гладна тази вечер, Амели — каза тя с усмивка, — отидете с Едуар в хотела да вечеряте и ми донесете само малко сладолед с манго.
В местния салон за сладолед вече добре ги познаваха. Внезапната страст към мангото на Ксара, както и страстта на Амели към шоколада с бяла ружа се бяха превърнали, като бурята, във всекидневен вечерен ритуал.
— Сигурна ли си, че си добре? — загрижено я попита Едуар.
Тя изглеждаше толкова уморена и той знаеше, че й е трудно да заспива.
— Защо да не останем тук с теб? — каза той, взе ръката й и я целуна. — Не искам да те оставям сама.
— Добре съм, Едуар… Просто съм бременна. Със сигурност не ми е зле — и ще заспя по-лесно, ако ти не си тук.
— Много добре тогава, щом си сигурна. Хайде, Амели — ще ти купя най-голямата пържола в „Сен Джеймз“.
Прегърнати, те закрачиха надолу по песъчливата пътека и се обърнаха на завоя да помахат на Ксара, която им махна в отговор, благодарейки наум на бога, че най-накрая нещата между нея и Амели бяха тръгнали толкова добре. Беше много трудно, докато Амели разбере, че тя не е заплаха за отношенията между нея и Едуар и въпреки че Амели едва ли би могла да я смята за майка, те бяха приятелки. Тя щастливо затвори очи. Имаше нужда от няколко часа само за себе си. Знаеше, че тези бебета ще се родят довечера, знаеше го през целия ден.
Едуар отпиваше от виното си и наблюдаваше как Амели дъвче с апетит пържолата. Тя все още се луташе между несигурно девойче и млада дама, макар напоследък, със съжаление си помисли той, по-често да бе млада дама. След необяснимото наказание на Роберто във фазендата Амели бе много разстроена и самотна и Ксара предложи да я вземат със себе си във Флорида.
— Амели ще ми бъде компания — бе казала тя, — когато ти си зает да преглеждаш плановете с архитектите или се налага да пътуваш до Маями.
— Едуар — прекъсна мислите му Амели, — как мислиш, защо Роберто не ми е писал?
Лицето й бе тревожно и той усети онова съжаление и безпомощност, което изпитва всеки мъж към дъщеря си, когато тя вече не е дете и става невъзможно да я предпази от ударите на живота. За миг си пожела тя още да е безгрижната шестгодишна мъжкарана… всичко бе било толкова лесно тогава.
— Не съм сигурен, Амели, но може би защото има много работа.
Тя остави ножа и вилицата си и се загледа в покривката. Не знаеше какво бе направил Роберто, знаеше само, че две нощи не се бил прибрал в къщи… дори не се бил явил на толкова важните си изпити — и когато накрая се върнал в къщи, изглеждал ужасно. Никой нямаше да й каже, но тя сама си сглоби историята от клюките на слугите и откъслечните разговори между Изабел, Едуар и Ксара. Прибрал се разчорлен, било му зле и една седмица останал затворен в къщата. Не й беше позволено да го вижда — на никого не беше позволено, и тогава за пръв път в живота си тя видя Франциско ду Сантус разярен. Луиза се бе опитала да го успокои, да му каже, че това е просто момчешка лудория, но той бе непреклонен. Нямаше да има никакъв европейски университет за Роберто — с отсъствието си той автоматично бе провалил изпитите си. Беше наказан във фазендата за три месеца, докато баща му размисли какво да прави с него.
— Може да работи на полето с мъжете — бе казал той, — тежката работа ще го оправи — ще му дам време да си избистри ума.
Но Диего също беше във фазендата.
— Всичко е по вина на Диего Бенавенте, знаеш ли — сериозно каза тя, — каквото и да се е случило, то е било заради него. Той има лошо влияние над Роберто. Но тъй като Тео Бенавенте е добър приятел на семейството на Франциско, сякаш никой не забелязва това. Диего е лош, Едуар… Знам го.
— Сигурна ли си, че просто не ревнуваш от него, Амели? Винаги си смятала Роберто за свой приятел, само вие двамата заедно. Това беше добре, когато бяхте деца, но сега пораствате. Скоро ти ще станеш на шестнадесет — а Роберто е на осемнадесет. Той е млад мъж, ще трябва да открие собствения си път в живота.