Тя нетърпеливо отметна косата си назад. Защо никой друг освен Себастиау не виждаше колко лош е Диего?
— Струва ми се, че той е дявол — разгорещено продължи тя, а в очите й вече проблясваха сълзи. — Знам, че Роберто ще има свой живот, но всичко това се е случило заради Диего и аз съм сигурна, че заради Диего той не ми пише. Не разбираш ли? По-добре да беше заминал в някой университет в Европа.
Едуар въздъхна.
— Може би си права, Амели, но Роберто е във фазендата за наказание. Смятам, че едва ли се забавлява с Диего. Трябва да изчакаме, докато се върне, и тогава ще видим какво ще стане. Хайде — каза той и я хвана за ръка, — да идем да погледаме залеза над залива, а после ще занесем сладоледа на Ксара. Обзалагам се, че ще позная какъв ще си избереш.
— Не се обзалагай — оживи се тя.
— Шоколадов с бяла ружа?
— Не! — отвърна му, мушвайки ръката си в неговата. — Днес ще бъде праскова. Ядат ми се праскови.
Сладоледът, забравен на кухненската маса, бе заприличал на топяща се локва. Като се върнаха, разбраха, че болките на Ксара са започнали.
— Момичетата ми са вече на път — усмихна се Едуар.
— Нашите момчета — нежно го поправи Ксара.
— Момчета или момичета, все ще бъда щастлив — обеща той.
Амели чакаше на терасата с Едуар и заедно наблюдаваха трепкащите светлини на града под тях. Беше се питала как ли ще се чувства, когато времето наближи, а сега вече знаеше… бе чула Ксара да вика, бе ужасно, плашещо… не я интересуваше нищо друго, нито бебетата — нищо… О, Господи, молеше се тя, нека само Ксара да бъде добре.
Едуар я прегърна през рамо и тя се сгуши в него, скри лицето си до гърдите му.
— Всичко е наред, Амели — каза той, галейки я лекичко по косата, — тя ми каза да ти предам, че всичко е наред.
Винсент д’Орвил бе роден в три сутринта. Едуар стоеше до Ксара, усмихвайки се над малкото парче месо, което представляваше техният син.
— Не е ли най-хубавото бебе, което някога си виждал? — гордо промълви тя.
— Най-хубавото е — усмихна се той, — а ти си най-хубавата майка. Обичам те, Ксара — и него обичам.
— Почакай — усмихната го предупреди тя, — запази малко любов и за Жан-Пол — той е следващият.
Така си и беше.
Той се роди точно два часа след Винсент и тежеше един паунд по-малко, но бе също толкова красив и толкова съвършен, помисли си Амели, втренчвайки се в него със страхопочитание.
Те лежаха в двойната люлка — набръчканите им розови личица приличаха на още неразцъфнали цветя — очите им бяха здраво стиснати под враждебната нова светлина, изтощени като майка си от дългото им пътуване към живота.
— Ксара, прекрасни са — въздъхна тя, докосвайки малката ръчичка, дивейки се на съвършенството на ноктите, изпълнена със страхопочитание към необикновената им миниатюрност. — Вече ги обичам. Не мога да чакам да пораснат, за да ги подържа.
— Ще трябва, скъпа, поне докато се събудят… те са и твои също — твои братя.
Амели ги погледна съжалително. Държи се мило, помисли си тя, всъщност са ми братовчеди… не братя. Погледна Ксара, облегната на възглавниците. Изглеждаше изтощена, но хубава, в свежа синя нощница, с дантелен шал около раменете й. Моята майка сигурно е изпитвала същото, когато ме е родила, помисли си тя, а Шарл, баща ми, трябва да е стоял до креватчето ми и да ми се е възхищавал точно по същия начин.
— Ксара — каза тя, като седна на леглото и хвана ръката й, — какво е да си майка?
— О, Амели — нежно й се усмихна Ксара, — не можеш да си представиш какво е, това е най-прекрасното усещане на света.
56.
Леони бе мълчалива, докато седеше до Джим в голямото сребърно бентли по пътя към Париж. Прекалено мълчалива, мислеше си той, маневрирайки с колата през неочаквано натовареното движение в покрайнините на Тур, и аз знам защо.
Бяха прекарали прекрасен, удовлетворителен, щастлив ден в Шато д’Орвил — комбинация от спортен празник, раздаване на награди и тържество по случай рожден ден. Рожденият ден на Амели. Децата се бяха скупчили около тях, когато си тръгваха, имаше целувки и големи прегръдки, възгласи на удоволствие, когато Джим остави кутията с подаръците, които трябваше да бъдат раздадени след като си тръгнат. Да, бе един отличен ден.
Той отново я погледна. Тя гледаше право напред, една бръчка прорязваше гладкото й чело.
— Добре — каза той, натискайки педала на газта, защото бяха стигнали до чиста отсечка от пътя, — дай да видим… какъв е проблемът?
Леони изправи челото си и го погледна. Профилът му бе силен и красив, когато гледаше напред, уверените му ръце здраво стискаха волана. Разбира се, той знаеше какво не бе наред — просто искаше да я накара да говори за това. По-добре да говориш, винаги казваше той, не задържай нещата в себе си… говори с мен!