— Амели става на шестнадесет днес — каза тя. — Досега се надявах, че един ден, като по някакво чудо, мога отново да я видя, но с всяка изминала година тази възможност ми се струва все по-далечна.
Джим се намръщи, докато размишляваше за това. Той още не бе открил местонахождението на червенокосия убиец, Марини, но въпреки това не се бе отказал. Бе пребродил целия френски юг, от граница до граница, но мъжът просто го нямаше там. Може би е отишъл в Испания, казваха, или в Италия. Всяко пристанище и всеки пристан за лодки бяха предупредени да му сигнализират, ако той някога се върне. Нищо повече не можеше да се направи.
Леони все още бе убедена, че Мосю представлява заплаха. Той бе излязъл жив от катастрофата, която сигурно би убила всеки нормален човек или поне би го оставила инвалид за цял живот, и за година се бе върнал на капитанския мостик на огромната си империя.
Дьо Кормон обикаляше Европа с крака, чиито натрошени кости бяха свързани отново със стомана, с енергия, на която дори по-млад и по-силен мъж можеше да завиди. Едно нещо бе престанало обаче, и това бе шпионирането на Леони. Разбира се, след злополуката той бе твърде зле, но вероятно и поради други причини това не бе възобновено. Макар че още й изпращаше цветя — винаги жасмин — в театрите. Нима се беше отказал от нея? Съмняваше се в това. Бялата яхта често се виждаше, закотвена в залива. Възможно ли бе да е научил, че тя е омъжена? Това ли бе обяснението? Малко хора знаеха. Това бе една от най-добре пазените тайни във Франция и Леони още настояваше да е така — само докато спра да изнасям концерти, умоляваше го тя. Е, това бе последната й година. После щеше да бъде просто мисис Джеймисън. Но той не можеше да я остави да загуби надеждата си, че един ден ще види своята дъщеря — трябваше да има някакъв начин.
— Когато се оженихме, ти обещах, че отново ще видиш Амели — увери я той, — и един ден наистина ще стане така, Леони. Просто ми дай малко време.
Тя подпря глава на облегалката и въздъхна.
— Ще почакам — простичко отвърна Леони.
— Днес чудесно се забавлявах с всичките ти останали деца — каза той с усмивка. — Ти си като старицата, която живяла в обувка, децата ти излизат през всяка врата и прозорец. Но те със сигурност те обичат.
Тя се засмя, спомняйки си за това.
— Видя ли изражението на малкия Андре, когато чу, че печели наградата? А количеството храна, което изяде Женевиев?
Джим бе прав, тя имаше четиридесет деца, не само едно. Имаше и Джим. Бе жена с късмет.
— Ще стигнем навреме за театъра — каза той, поглеждайки часовника си, — малко се забавихме, но навреме ще бъдем там.
Тя не се съмняваше в това. Джим винаги се грижеше за нея.
„Воазен“ бе претъпкан, както обикновено, но Жерар дьо Кормон нямаше проблеми да намери свободна маса.
— Как го постигаш? — зачуди се Себастиау, вървейки след метр д’отела в препълнения салон.
— Не аз — прошепна Жерар, — а баща ми, той идва тук от години.
Агнета Лофгрен седна на стола, който той й предложи, и изненадана се огледа наоколо. Бе много по-просторно, отколкото бе очаквала, когато я поканиха на прощалната си вечеря. През всичките тези години, когато бяха състуденти, не я бяха водили никъде другаде освен в бистрата и кафенетата на Париж.
— Надявам се, че вие двамата можете да си го позволите — подозрително им каза тя. В огромното меню не бяха споменати цени, сякаш парите бяха нещо прекалено вулгарно, за да става дума за тях.
Себастиау одобрително огледа салона. Изборът им определено бе добър. Можеше да се има доверие на Жерар, той винаги знаеше къде да намери най-доброто, с баща като неговия сигурно бе имал добър пример. Въпреки размерите си салонът създаваше чувство за уют — бе място, предназначено за любовници като онези двамата на съседната маса. Мъжът не можеше да откъсне поглед от жената. Те си държаха ръцете под масата и от време на време той галеше голия й лакът. Прекрасна ръка, не можеше да не признае той, а тя има и красива коса — златисторуса грива. Харесваше му… жалко, че не можеше да види и лицето й… тя седеше с гръб към него, но се обзалагаше, че е красива.
— Виждам, че гледаш Леони — промърмори Жерар, — не те обвинявам.
— Леони? Това тя ли е? Виждал съм я само веднъж на сцената, вероятно изглежда съвсем различно извън нея.
— Да — тихо каза Жерар, — имам причина да го знам.
Себастиау и Агнета го погледнаха с любопитство.
— Значи я познаваш?