Отливът бе оставил пясъка твърд и конете препускаха в галоп по плажа Ипанема в хладината на ранното утро. Себастиау укроти коня си в лек галоп и погледна назад към Амели. Тя бе на стотина ярда след него, бе нагазила с коня в прибоя и той я изчака да го настигне. Яздеше без седло, дългите й крака в торбестите стари шорти бяха стиснали гърба на коня унило и небрежно, докато го водеше там, където се разбиваха вълните. Косата й се развяваше зад нея и тя приличаше, помисли си той, на героична статуя на носа на някой стар кораб. Едно нещо бе сигурно, малкото момиче, което си спомняше от последния път, когато се бе върнал в Рио, бе пораснало. Още бе наивна и невинна, устремена към нещо и открита, но бе придобила нова зрялост и сега, на шестнадесет, бе станала красива млада жена. И той я обичаше. Винаги я бе обичал — но сега бе различно. Сега искаше да обсипе с целувки тези стиснати коралови устни, да я държи в прегръдките си и да усеща как сърцето й бие до неговото, да я гали и успокоява с любене… сега той бе влюбен в нея. Когато станеше на осемнадесет, можеше да я помоли да се омъжи за него, въпреки че точно сега тя се отнасяше към него като към най-добрия си приятел, нейния изповедник, пазителя на тайните й, онзи, който я освобождаваше от страховете й — зрителя на всекидневните събития от живота й, — той познаваше душата й толкова интимно, както искаше да опознае и тялото й. И, разбира се, тя смяташе, че е влюбена в Роберто. Това щеше да премине, бе сигурен. Двамата бяха отгледани заедно от бебета… тяхното бе просто дружба. Тя никога не бе излизала навън по широкия свят, още не бе срещала никакви други мъже.
— Себастиау — извика тя, пришпорвайки коня си към неговия по твърдия пясък, — умирам от глад, а ти? Да закусим в кебапчийницата в Бара ди Тижука.
Той тревожно погледна сивото небе.
— Мисля, че ще има буря.
— Ще я изпреварим — каза тя, вечният оптимист. Наслаждаваше се на себе си, бе приятно да има някого, с когото да яздиш. Напоследък Роберто никога не се навиваше, винаги бе прекалено зает или прекалено уморен. Не искаше да мисли за Роберто — бе толкова приятно отново да е със Себастиау, не искаше нищо да разваля това. Тя се наведе напред и усмихната хвана ръката му.
— Разкажи ми за Париж — помоли го изведнъж. — Продължавам да убеждавам баба да ме заведе, но досега без никакъв успех. Не мисля, че там може да ми се случи онова, от което се страхува тя. Наистина ли е град на порока, Себастиау? Наистина ли има само уиски, шампанско и напрегнати игри на шанса срещу високи залози, в които участват изискани мъже с елегантни жени, облечени в сатен и окичени с бижута?
— Разбира се — шеговито отвърна той, — защо мислиш останах толкова дълго там?
Тя се разсмя.
— Тогава най-добре бързо да тръгвам за Париж, звучи забавно. Не можеш ли да си ме представиш като една от онези жени — загърнати с хермелин, флиртуващи с крале и принцове? О, защо тя не ме вземе, Себастиау? Наистина не е честно — в края на краищата, аз съм родена там — това е родната ми страна. Още имаме роднини във Франция, други д’Орвил и старите приятели на баба… тя трябва да се върне, за да ги види.
Думите й го върнаха към топлата червена интимност на „Воазен“, образа на ефирния шифон с очите на Амели, с косата на Амели… тя трябва да е д’Орвил.
— Знаеш ли — каза той, — аз видях една жена в Париж, която трябва да е свързана с теб — ти изглеждаш точно като нея. Бях изкушен да си поговоря с нея, да я попитам, защото приликата бе така необичайна, тя сигурно е д’Орвил. Но е много известна, не исках да й се натрапвам.
— Известна? Искаш да кажеш, че имаме известни роднини във Франция? Себастиау, колко вълнуващо. Защо е известна, с какво се занимава?
— Певица е — със собствен стил, изпълнява популярни песни. Образът й е египетски, много различен, много екзотичен.
Амели отметна глава назад и се засмя.
— Не съвсем като мен, Себастиау, няма нищо египетско и екзотично в мен.
— Казвам ти, Амели, тя е досущ като теб — само дето е по-възрастна. Още е много красива, макар че е достатъчно стара, за да ти бъде майка.
— Себастиау, ти си толкова романтичен, надявам се някой да каже същото за мен, когато остарея: „Тя още е много красива.“ — Амели отметна косата си назад, вирна брадичка в арогантна флиртаджийска поза.
— Ще изглеждам горе-долу така, само малко по-опитна!
Той се засмя.
— Е, точно така изглеждаше Леони.
— Името й Леони ли е?
— Да. Сякаш няма друго име… известна е просто като Леони. Може би семейство д’Орвил я е прогонило, когато тя се е качила на порочната сцена.
Амели обузда коня си и се втренчи в него. Леони? Съществуваше значи Леони, която изглеждаше като нея… точно като нея, бе казал той… и тя бе достатъчно стара, за да й бъде майка? Това със сигурност бе нещо повече от съвпадение. Не знаеше дали наистина иска да чуе отговора, но трябваше да го попита.