— Наистина ли изглежда като мен. Или ти се е сторило, защото си пийнал малко повече вино и защото тя е била руса като мен и красива — а ти си бил настроен романтично?
Изведнъж Амели бе станала толкова сериозна, че Себастиау се изненада.
— Не — отвърна той, — съвсем не беше така. Тя толкова приличаше на теб, че аз бях шокиран.
— Себастиау, почти единствените неща, които знам за майка си — единствените сигурни неща, които някой някога ми е казвал за нея — са, че изглеждам точно като нея — и че името й е било Леони. Аз не приличам на д’Орвил, нито на баща ми или на Едуар. Приличам на майка си!
Какво искаше да каже тя… че Леони бе нейна майка?
— Майка ти е мъртва, тя е загинала при нещастен случай с лодка, когато си била бебе. Ти го знаеш.
— Не го знам, Себастиау. Знам само това, което са ми казали. О, ти не разбираш — просто не можеш да си го представиш… Тя винаги е била загадка, като тайна, за която никой не иска да говори. Себастиау, възможно ли е тя да е още жива и те да не искат аз да знам?
О, Господи, помисли си Себастиау, каква муха й пуснах? Не трябваше да й споменавам нищо. Разбира се, това не може да е вярно… у нея просто винаги бе съществувал този копнеж за майка й. Какви думи употребих: „Тя би могла да ти бъде майка!“ Глупак, тъп глупак!
— Амели, това не може да е вярно.
— Името на майка ми е Леони. Аз приличам на нея. Това е истината, Себастиау. Може би си прав, може би д’Орвил са я мразили, защото пее на сцената, може би са смятали, че не е достатъчно добра за тях… Шарл може да е избягал с нея… о, не знам… но имам намерение да разбера.
Тя обърна коня си и го пришпори в галоп надолу по плажа.
Той тръгна след нея, галопирайки по плажа към къщи.
— Какво ще правиш? — извика той срещу вятъра.
Амели го погледна ликуващо.
— Ще попитам Едуар — отвърна тя, — искам да знам дали майка ми е още жива.
Едуар чинно сгъна вестника и си наля втора чаша кафе. Двете котки на Амели се спотайваха под масата за закуска, надявайки се на малките парченца, които знаеха, че Ксара ще им даде, въпреки че Едуар бе забранил това.
— Имат толкова сладки зъбки — снизходително каза тя, — погледни, обожават пъпеш, виждаш ли как облизват сока?
Те изненадано вдигнаха погледи, щом вратата се отвори със замах и Амели влетя вътре, боса и разчорлена от вятъра, направо от конюшнята, където бе оставила Себастиау да се погрижи за конете.
— Трябва да поговоря с теб, Едуар — настойчиво му каза тя.
— За нещо важно ли? — попита той, изненадан от тона й.
— Трябва да говоря с теб, насаме.
Той й се усмихна.
— Сега сме насаме, само тримата сме — и котките, разбира се.
Ксара улови отблясъка от сълзи в очите й.
— Иди с нея, Едуар — подтикна го тя, — има нужда да бъде сама с теб.
Амели излезе от къщата, мина през градината, отправяйки се инстинктивно към широкото пространство на плажа, където никой нямаше да чуе разговора им освен океана.
Облаците се скупчваха и се понасяха от вятъра. Небето бързо притъмня, променяйки цвета на морето от синьо към сиво-зелено, покрито с бели петна по повърхността си. Едуар взе едно камъче и го метна по вълните, наблюдавайки го как с тихо цопване потъва в дълбините им, докато я чакаше да проговори. Какво бе направил този път Роберто, запита се той. Прекалено много бе загрижена за него… трябваше да ходи на повече партита, да се среща с други млади мъже. Вече бе достатъчно голяма.
— Какво има, Амели? — внимателно попита той. — Неприятности ли имаш?
— Едуар — коя е Леони?
Той я погледна изненадан.
— Защо, Леони беше майка ти, разбира се.
Амели се приближи до него, нетърпеливо отметна кичура пред очите си, сърцето й биеше по-бързо. Да го попита ли? Ако го направеше и се окажеше, че той я бе лъгал през всичките тези години, тя нямаше да може да му вярва вече никога — нито на него, нито на баба — и въпреки това, ако бе истина, а то сигурно бе, съвпадението бе толкова голямо — ако бе истина, тогава тя имаше майка, която бе жива. Трябваше да знае.
— А тя същата Леони ли е, известната? Певицата в Париж, която изглежда точно като мен?
Сърцето на Едуар потъна като камъчето във вълните. Господи, помисли си той, очаквах някоя дребна случка за това колко подъл е бил Роберто към нея, а тя ме пита за това. Как е разбрала? Можеше да бъде само Себастиау. Какво трябваше да прави? Какво да каже? Тя се бе втренчила в него в очакване, кехлибарените й очи вече го гледаха обвинително.