— Едуар, трябва да знам — извика тя.
— Да — каза той с въздишка, — тя е твоята майка.
Леони не можеше да спре да трепери, сякаш я заливаха неконтролируеми вълни.
— Защо ме лъжехте? — извика тя. — Защо го правехте? Защо ми казахте, че е мъртва?
Вятърът понесе думите й над ехото от плисъка на вълните… мъртва… мъртва… мъртва… докато те се сляха с шума от прибоя.
Той разпери ръце и я прегърна.
— Амели, всичко е толкова трудно… трябваше да ти кажем така. Трябваше да го направим заради собствената ти безопасност. Леони ни помоли, Амели, когато те повери на нас.
Тя го отблъсна и започна да му крещи срещу вятъра.
— Тя ме е дала… на вас? Защо? Не ме ли е искала?
— Да, да, разбира се, че те е искала. Но не можеше да те задържи. Това е дълга история, Амели.
— А баща ми… и той ли живее някъде — също скрит от мен?
— Не! Баща ти загина при злополука. Това беше истина. — Той тревожно я погледна. Лицето й бе пребледняло и тя цялата трепереше. — Да се върнем обратно в къщи, Амели, хайде, скъпа, ела в къщи с мен.
— Не. Не мога да понасям да бъда затворена… имам нужда да бъда тук навън.
Тя широко разтвори ръце и се загледа в дивото, развълнувано море, а сълзите й потекоха. Спомни си нежността на Ксара към нейните новородени бебета — а нейната майка я бе изоставила, беше я дала.
— Как е могла да ме остави? Не е ли знаела какво ще ми причини… другите имат майки, които ги обичат, които ги искат… какво не е било наред с мен?
С нежно докосване той избърса сълзите от очите й. Какво трябваше да й каже? Каква част от историята да й спести, за да я предпази от болката? Не можеше да й каже, че баща й е бил убит, никога не можеше да й го каже.
— Хайде, мъничката ми — нежно прошепна той, — да повървим и аз ще ти обясня всичко. Но когато го направя, Амели, ти трябва да помниш две неща. Първо, че майка ти те обича. Никога не се съмнявай в това. И точно защото те обича, те даде на нас — твоята баба и брата на твоя баща. Второ, макар че си много млада, ти ще трябва да се опиташ да разбереш някои много сложни отношения между възрастните. Може да е трудно за теб — но трябва да се опиташ.
Те бавно вървяха по плажа, хванати ръка за ръка в падащия мрак.
— Откъде да започна? — запита се той на глас. — Да, предполагам, ще започна с Леони.
Историята, която тя му бе разказала онази вечер край реката, историята на нещастното й детство, на сложните отношения с мистериозния Мосю и най-накрая за това как бе поверила бебето си на техните грижи, убедена, че това е единственият начин да спаси живота му.
— И тя знаеше — заключи Едуар, — че ти ще имаш добър живот, по-добър, отколкото тя самата би могла да ти осигури. Това разби сърцето й, Амели д’Орвил, когато те остави, своето бебе, в ръцете на баба ти и те целуна за последен път. Белег, който винаги ще носи.
Амели стисна ръката му, опитвайки се да разбере чувствата, които я изпълваха заедно с липсващите парченца от живота й.
След като завърши разказа си, между тях настъпи мълчание, нарушавано единствено от плисъка на вълните. Дъждът започна, тежките капки заблъскаха по повърхността на морето, накваси ги, докато стояха, забравили за бурята, потопили се в спомените за миналото.
— Ти наистина приличаш на нея — накрая каза той, — все повече и повече с всяка изминала година. — Отметна мократа й коса от лицето. — Същата си — продължи с несигурен глас. Амели се хвърли в прегръдките му и те останаха прегърнати, а сълзите им се смесиха с дъжда.
— Трябва да я видя, Едуар. Ти разбираш това, нали? — Гласът й бе приглушен. — Тя е моята майка.
— Но, Амели — след всички тези години… тя не искаше ти да знаеш. Ще бъде ли правилно?
— Не разбираш ли, сега, когато знам, че имам майка, трябва да се запозная с нея, за да разбера коя съм! — Като се загледа в реакцията, изписана на лицето й, той разбра, че каквото и да донесе това, тя бе решена да намери майка си. Можеше ли да й позволи да отиде във Франция? Сигурно сега вече беше безопасно — след всички тези години… и тя имаше право на това.
— Много добре — каза той и нежно я целуна. — Тръгваме възможно най-скоро.
— О, Едуар, благодаря ти, благодаря ти — въздъхна тя и го прегърна.
— Хайде, подгизнахме — каза той, — да се връщаме във вилата… трябва да подготвим някои неща.
Те се затичаха през плажа под проблясващото небе, което все повече се снишаваше, към топлината и сигурността на Вила д’Орвил.
Диего мина през портата на Вила д’Орвил. Той не бе добре дошъл тук и го знаеше, но търсеше Роберто. Не го беше виждал цяла седмица и знаеше, че не е в къщи, защото първо се бе обадил там. В градината нямаше никой, а в конюшнята… той заобиколи към сенчестата тераса. Маса с празна чаша отгоре й, стол и отворена книга, но никой не се виждаше наоколо. Вратата стоеше подканващо отворена и той влезе вътре. Погледът му обгърна салона, преценявайки дреболийките, поставени на полираните шкафове. Златната табакера на Едуар лежеше до една купа с цветя върху кръглата маса от палисандрово дърво по средата на салона. Той незабележимо я пъхна в джоба си, а после излезе обратно навън. Това струва много, помисли си със задоволство. Така разкарването му нямаше да е напразно, ако Роберто не бе тук!