Избягвайки пътеките, които минаваха под прозорците на вилата, той се спусна през градината към Павилиона и влезе през кухненската врата. Атмосферата там бе напрегната, тенджерите димяха на големите печки, а месото цвърчеше в олиото. Миришеше прекрасно и той одобрително го подуши… не би имал нищо против да обядва тук. Защо Роберто никога не го канеше?
Бе съвсем лесно да се промъкне незабелязан от кухнята в коридора, където имаше малък кабинет… обзалагаше се, че там държаха парите — и, доколкото ги познаваше, те се доверяваха на всеки. Сигурно наоколо имаше и лъжци. Големи глупаци, усмихна се той, пристъпвайки тихо по коридора. Вратата към кабинета бе леко открехната и той можеше да чуе гласовете отвътре. Говореше Едуар.
— Разбираш ли, мамо, изглежда, така е най-добре. Ако сега не позволим на Амели да замине за Париж, за да види майка си, тя ще намери начин да го направи по-късно — сама. Сега ще е по-безопасно.
Диего затаи дъх и зяпна от учудване.
— Сигурно Мосю вече не представлява заплаха за нея, това беше толкова отдавна, Едуар? — каза Изабел.
Едуар си спомни страха в очите на Леони, когато говореше за заплахата на Мосю — „Той ще я намери, дори това да му отнеме цял живот“, бе казала тя. Но оттогава бяха изминали шестнадесет години. Мама е права, сигурно заплахата е намаляла. Как би могъл човек да съхрани толкова дълго страстта си? Леони смяташе, че той е способен на всичко, но тя бе толкова млада и толкова безпомощна тогава — и трябваше да защити детето си.
— Права си, мамо, толкова време е минало. Сега Амели има майка, която е известна жена, знаменитост. Трябваше да й кажа почти всичко… за Шарл и заплахата на Мосю за нея. Не исках да усеща, че Леони я е изоставила, но тя има право да види майка си. Не можем да ги държим разделени повече. Искам ти да я заведеш, мамо… в Париж ще се нуждае от подкрепата на жена — не от моята.
Забързани стъпки се чуха по коридора и Диего тихо се шмугна обратно през кухненската врата, а после излезе в градината. Излезе от портата на Авенида Атлантика и закрачи с пъхнати в джобовете ръце по пясъчния път, усмихвайки се на себе си. Значи имаше някаква майка, загадъчна… знаменитост с минало! И „Мосю“, който представляваше заплаха… добре, добре. Обзалагаше се, че не много хора знаеха за внезапната придобивка на Амели — майка й. Никога не знаеш кога такава информация може да се окаже ценна.
Себастиау гледаше брат си.
— Какво искаш да кажеш, че не желаеш да заминеш? — попита го той. — Как можеш да отказваш, Роберто? Знаеш колко много означава подкрепата ти за Амели?
Роберто избягваше погледа му.
— Не че не искам да замина — смотолеви той смутено, — просто, е… трябва да остана тук. Има работа за вършене.
Дори за собствените му уши думите звучаха неубедително. Той наистина искаше да замине за Франция, искаше да бъде с Амели. Тя бе уплашена и той трябваше да бъде там, за да й помогне. Но Диего го бе заплашил, че ще й каже за онази нощ, ако замине. Бе изнудване — и Диего го знаеше. Неочаквано Амели и нормалният подреден живот, който тя олицетворяваше, му се бяха сторили безкрайно желани. На Роберто му се искаше никога да не е бил с Диего — никога да не е стъпвал в публичния дом „Орфео“. Мразеше това… мразеше Диего… но то е част от теб сега, предупреждаваше го един вътрешен глас, сега то е твоят живот.
— Ще замина с теб — изведнъж каза той. — Наистина искам да замина, Себастиау. Знам, че тя ще има нужда от нас за подкрепа.
— Тогава защо не го реши веднага? — раздразнено попита Себастиау. — Щеше да ни спестиш доста неприятности. — Той уморено погледна по-малкия си брат. — Хайде, Роберто, кажи ми какво не е наред — попита го Себастиау. — Защо е толкова трудно да се говори с теб напоследък, защо си толкова неуловим?
Роберто сви рамене, обръщайки се, така че Себастиау да не види страха в очите му. Щеше да го направи, щеше да замине. Бе нарекъл заплахите на Диего блъф. Но ако Диего й кажеше — е, тогава щеше да се изправи срещу това. Но не можеше да го сподели със Себастиау… не можеше.