58.
Помощникът на Жил дьо Кормон скочи на крака и отвори вратата на работодателя си.
— Няма да се върна довечера, Сатер — каза той, докато минаваше през просторните офиси на Автомобилната компания „Дьо Кормон“. Сатер го изгледа изненадано, обикновено той работеше до десет-единадесет през нощта — а сутрин винаги бе тук преди персонала. Прекарваше толкова много време в офиса, че понякога Сатер се питаше дали изобщо има личен живот.
Може би някоя жена щеше да го чака довечера, с усмивка си помисли той.
— По дяволите — промърмори Жил, когато болката прониза коляното му, — защо продължава това?
Той се замисли за онези дълги месеци в болницата, когато му бяха казали, че няма да е в състояние да ходи и за отчаянието, което бе изпитал. Какви усилия бе положил, за да изпълнява болезнените упражнения с тежести, завързани за краката му, насилвайки се да застане на собствените си крака, доказвайки на лекарите, че може да го направи — че ще го направи. Но би заменил и двата си крака за живота на Арман… а без крака би бил все едно мъртъв. За това се замисли. Беше му останало само едно нещо, за което да живее… искаше отново да види Леони. Не можеше да понесе мисълта, че ще умре, без да я види.
— Добър вечер, сир.
Портиерът любезно докосна шапката си, когато работодателят му мина покрай него. Тази вечер бе подранил — а Хоскинс не бе предупреден колата да е готова. Веднага щеше да я приготви, но се налагаше Мосю да го почака малко. Дьо Кормон закрачи по тротоара, сякаш нямаше никакъв проблем с краката му… чудесно възстановяване, така го бяха нарекли вестниците. А и, разбира се, изглеждаше добре. С тази гъста прошарена коса бе изискан и във форма, за която би му завидял и мъж на половината на неговите години.
Голямата синя лимузина спря на бордюра и Хоскинс изскочи от нея и извинително отвори вратата.
— Съжалявам, сир. Не бях чул, че ще си тръгнете по-рано.
— Трябваше да те предупредя. — Жил погледна часовника си. — Първо към Ил Сен Луи, после тръгвам за театъра в седем часа. Сам ще карам.
— Да, сир.
Разбира се, че щеше да отиде в театъра, та нали беше прощалното представление на Леони? Той не бе пропуснал нито едно. Бедният човек — понякога ти идваше да го съжалиш… както, когато казваше да го закара до Ил Сен Луи — никога не го наричаше „дом“. Наистина не бе останало много в живота му — освен работата.
Гримьорната на Леони бе пълна с цветя; те заливаха и коридорите, очертани от сиви стени.
— Хубаво е, милички, че я цените, че я обичате, че я обожавате… наричайте го както искате — съобщи Джим, покланяйки се на цветните дарове, докато отиваше към нейната стая, — но това е… мисис Джеймисън не се нуждае от повече цветя. Само на мен ще ми е позволено да й купувам цветя. Благодаря ви, благодаря ви.
— Много си весел, скъпи — каза тя, докато, смеейки се, се разхождаше из стаята.
— Само от собствената си глупава шега — каза той, целувайки я звучно. — Как е да си почти единствено мисис Джеймисън?
— Дори не си помислям за това, преди да мине шоуто — твърдо отговори тя. — Ако си мисля нещо подобно, никога няма да се справя. Просто искам да се приберем в къщи и да се сгуша до теб в леглото.
— Точно това, моя любов, ще направим веднага след представлението… ще се сгушиш с мен и голяма бутилка „Родере Кристал“ — само най-доброто за известната екс-звезда!
— О, Джим, ти си полудял — засмя се тя, вдигайки глава назад, за да оправи очната си линия. — Как е навън?
— Хората пристигат на тласъци… мястото ще бъде препълнено, а има и такива, които продават билети на пет пъти по-висока цена, но успяват да ги пласират.
— Виж от каква златна мина се отказваш — пошегува се тя, — хората там навън забогатяват, а ти се надсмиваш над това.
— Ти си достатъчно богата, нямаш нужда от повече пари — а има и по-лесни начини да ги печелиш. Ще видиш — обеща той, — ще те превърна в магнат.
— Мислех си, че ще бъда просто мисис Джеймисън — каза тя, изправи се и свали кимоното си.
— О, мисис Джеймисън — тихо каза той, когато Леони му се усмихна съблазнително, застанала там само по пантофки на високи токчета, — ти никога няма да бъдеш просто нещо.
Спусна се в отворените му обятия и го прегърна, обичаше начина, по който силното му тяло се притискаше до нейното. Той жадно я целуна.
— Ще ми размажеш грима — промърмори тя, — слава богу, това е последната вечер!
Париж, реши Амели, е най-романтичният град на света. Не беше място, за което ти трябва известно време, за да го харесаш, тук това ставаше мигновено — а за нея то не бе просто харесване, бе любов от пръв поглед. Кестените бяха цъфнали под синьото ранно майско небе, терасите на кафенетата бяха препълнени, жените — много елегантни, а младите момичета — по-стилни от тези в Рио — тя определено щеше да си купи някои нови дрехи, дори може би щеше да опита друга, по-различна прическа.