— Париж — каза тя на Роберто, докато седяха един срещу друг в кафенето и пиеха перну — е вдъхновение за едно момиче. Всички изглеждат привлекателни тук, дори да не са наистина хубави.
— Значи за теб има още надежда — пошегува се той.
— Ужасно ли изглеждам? — разтревожено попита тя. Бе си купила този костюм и бледо прасковената пола и сако специално за пътуването, тогава й се бяха сторили много елегантни. Но никой друг не носеше такива плитки, а и не бяха ли малко по-дълги саката им?
— Хубаво изглеждаш — увери я той, — винаги изглеждаш хубаво.
Тя му се усмихна доволна.
— Защо си толкова мил с мен? — попита го, станала внезапно подозрителна.
— Защото те обичам — простичко отвърна той. Не знаеше защо го каза точно така, думите просто излязоха — и той наистина я обичаше. Чувстваше се свободен с нея, отново жив, част от истинския свят. Седмиците на кораба с Изабел, Себастиау и Амели бяха за него като възстановяване от сериозна болест. Той отново бе дошъл на себе си и всичко това бе заради нея, нейната невинност го бе излекувала. Гледаше го срамежливо и той хвана ръката й.
— Винаги съм те обичал, Амели — каза й.
Амели въздъхна със задоволство. Тя никога не се бе съмнявала, че я обича, но сега той го казваше — най-сетне. Потърка ръката му о бузата си, замаяна от щастие. Роберто я обичаше и сега тя можеше да се изправи срещу всичко.
— И аз винаги съм те обичала — прошепна му.
Себастиау мина покрай масите и седна на мястото си.
— Изабел е много уморена след пътуването, за да вечеря — каза той, — така че ще бъдем сами.
Той хвърли един вестник на масата и даде знак на келнера да му донесе бира.
Амели въздъхна.
— Единственото, което наистина желая, е да видя Леони — каза тя, — но баба смята, че ще отнеме няколко дни да се свържем с нея и да уредим среща. О, как искам да мине това. О, Себастиау, толкова съм нервна.
Той я погледна със съчувствие, разбира се, че ще бъде нервна, кой не би бил при тези обстоятелства? Бе останал вцепенен, когато тя му каза, че Леони е нейната майка… бе му казала и още нещо… Той не й бе задавал въпроси, но трябваше да дойде с нея. Не можеше да я остави сама да се изправи срещу това, трябваше да има нечие силно рамо, на което да поплаче. Той се намръщи и взе вестника. Да й каже ли? Как би могъл да не й каже? Отвори на страницата, където името на Леони бе изписано с главни букви и я подаде на Амели.
— Ето — тихо каза той, — можеш да я видиш довечера, ако искаш.
— Прощално представление — зачете тя. — Леони в Операта довечера в осем. — Думите затанцуваха пред очите й… това бе нейната майка, тя щеше да бъде там довечера! Леони бе реална! — Трябва да я видя, Себастиау — можем ли да отидем? Ако я видя първо на сцената, може би ще ми бъде странно после, когато се срещнем. Ако — добави тя тихо — все още имам кураж за това.
Роберто погледна часовника си.
— Вече е седем — каза той, — по-добре да вървим. Ако е прощалното й представление, ще бъде претъпкано.
Себастиау си пробиваше път с лакти през навалицата пред театъра. На касата имаше надпис: „Няма билети“, но той знаеше, че спекулантите ще продават отпред. И наистина! Хвана мъжа за ръката, бързо заговори с него и те ядосано се спазариха нещо на френски. Билетите бяха безумно скъпи, но местата им бяха добри — по средата на реда на първия балкон. После си проправи път до стъпалата, където тревожни го чакаха Амели и Роберто.
— Взех — извика той и им махна, докато се придвижваше до тях.
— О, знаех си, че ще успееш — извика Амели. — Себастиау, ти си толкова умен, винаги знаеш как да оправиш нещата.
Роберто внезапно изпита ревност към брат си. Искаше му се Амели да казва такива неща на него.
— Да вървим тогава — прошепна той и хвана ръката й.
Това е, помисли си Амели, оглеждайки големия театър в стил рококо. Всички тези елегантни хора във вечерно облекло, които се тълпят на партера са дошли тук да видят майка ми… всички те я познават по-добре от мен, знаят какво да очакват… и каква е тя. Нервно оправи полата си, сложи косата си зад ушите и се наведе напред, за да наблюдава непрекъснатия поток от хора, които заемаха местата си на балконите, искаше й се да бе имала време да се облече по-подходящо за случая. Но ако бе имала време, можеше да промени решението си. Оркестърът зае местата си и изведнъж всички започнаха да аплодират, когато диригентът се изправи пред него, покланяйки се на публиката, преди да вземе диригентската си палка и да започне увертюрата. Лампите угаснаха. Амели си пое дълбоко дъх. Усещаше ръката на Роберто в своята.