— Всичко е наред, Амели — прошепна той. — Тук съм, с теб.
Каро, в шумоляща копринена тафта, се забърза по пътеката между редовете с Алфонс, шепнейки нещо извинително, докато заемаха местата си на петия ред, централен партер.
— Слава богу — каза тя, — точно навреме сме. Бих се проклинала, ако изпуснех последното й представление.
— Видя ли колата отвън? — прошепна Алфонс.
Тя я бе видяла. Познатата тъмносиня кола бе паркирана точно срещу театъра.
— Не си смятал, че ще пропусне точно този път, нали? — шепнешком му отвърна. — Сигурна съм, че още не е загубил надежда да си я върне… почакай да прочете съобщението за женитбата й във вестниците. Тогава ще разбере, че е надигран. Почти изпита съжаление към Мосю. Той бе разбил живота си в напразното дирене на Леони и въпреки това никога не я бе обичал истински — или ако бе, то това беше странна любов. За всички тях изглеждаше толкова далечна — загубена в миналото, — но той още живееше с това, ден и нощ. Бе необикновен човек. При други обстоятелства можеше да бъде прекрасен мъж.
Джим стоеше зад кулисите с Леони, очаквайки момента, в който тя трябваше да се появи на сцената. Тя бе мълчаливо загледана напред, концентрирана върху музиката, вече откъсната от него. Беше я виждал да го прави хиляди пъти, да се променя от Леони, която той познаваше в екзотичната непозната на сцената и метаморфозата ставаше точно тук. Тя чакаше тихо, с наведена глава, заслушана в музиката и после, когато настъпи моментът, се изправи, отметна глава назад и пристъпи на сцената арогантно, сякаш изпращаше посланието си към публиката със стиховете на първата си песен. Това бе истинска магия и когато оркестърът изсвири началото, той почти започна да съжалява, че сега я изпитва за последен път.
Аплодисментите бяха ентусиазирани, докато крачеше по сцената, театърът се огласяше от тях и Леони се спря за миг, изненадана. А после вдигна ръце, сякаш за да ги приеме, и усмихната се поклони на публиката.
Амели хапеше устната си, опитвайки се да спре задаващите се сълзи. Тя се втренчи в сцената, в златистото, магично създание, усмихващо се на приветстващата го тълпа. Те я поздравяваха, викаха „Браво!“, а тя дори още не бе запяла. Искаха да й покажат, че я обичат. Ръката й стисна ръката на Роберто и той усети, че е влажна от пот, тя едва се сдържаше да не заплаче.
Себастиау наблюдаваше лицето й — всичко ли беше наред с нея? Тя просто се бе втренчила в Леони, попиваше я… можеше да сбъркаш профилите им — бяха еднакви.
Леони запя и Амели жадно се облегна напред. Нежна песен за пролетната любов, когато била много млада, когато целият свят бил пеперуди и цветя… но песента носеше скрито настроение на тъга, намек за загуба. Амели слушаше съсредоточено, искаше й се да бъде по-близо, искаше й се да може да я вижда по-добре. Леони бе много висока и стройна, косата й бе също като нейната, само дето бе сресана назад като златен облак, с малки плитчици на върха, украсени с лъскави маниста. Роклята й бе красива, но много дръзка, никога не бе виждала такава рокля преди… две тънки златисти ленти придържаха парче красив копринен плат точно над гърдите, което падаше право надолу до обутите й в сандали крака. Отстрани имаше цепки, така че можеше да крачи свободно из сцената, като златиста лъвица, пленявайки публиката.
Можеше ли тази красива, екстравагантна, пищна жена наистина да е нейната майка? Тя стисна ръката на Роберто по-здраво. Наистина ли изглеждаше като нея? Всичко й се струваше толкова далечно и толкова нереално. Амели тревожно погледна Роберто. Той улови погледа й и й се усмихна окуражително.
— Роберто… не изпитвам нищо към нея — тъжно прошепна тя, — не мога да усетя, че тя е моята майка. Тя е просто една красива непозната.
Марок бе на обичайното си място в дъното на партера и оглеждаше претъпкания театър със задоволство. Бе прекрасно галапредставление, всичко вървеше великолепно, публиката я обичаше — за тях тя бе идол. Той с усмивка си спомни първия концерт, колко уплашена бе тя — и колко нервен бе той заради нея. Всеки миг, когато тя бе на сцената, беше истинска агония за него… а сега само като я погледне човек. Направо бе жалко, че бе решила да се откаже. Но бе време Леони да изпита своето щастие. Бе работила усилено, както и той… и той лично нямаше да съжалява да каже довиждане на този начин на живот — винаги на път, в различен град, в различна хотелска стая… може би сега щеше да се установи на едно място и да се ожени — да се върне в хотелиерския бизнес.