Вратата се отвори зад гърба му и той се обърна да погледне, досещайки се кой може да бъде. Жил дьо Кормон му кимна, щом мина покрай него — сега вече те не се правеха, че не забелязват присъствието си, много отдавна се бяха отказали да се преструват. Копелето още изглеждаше добре, помисли си Марок, докато го гледаше, никога не би се досетил, че почти е осакатял при тази злополука. Нямаше следи от миналото по лицето му, нито от задните му мисли, от подмолните му планове, нито от налудничавата му страст — нито от насилието. Той бе останал небелязан от всичко това. Бе несломим. Това бе последната вечер, през която можеше да я види… какво щеше да прави сега? Бе прочел съобщението във вестниците и тогава бе разбрал, че най-накрая я е загубил. А после какво? Човек никога не можеше да бъде сигурен с Мосю; тъкмо, когато си мислиш, че се е отказал, той като че ли става най-опасен.
Погледни ги, помисли си Жил, втренчен в публиката, поглъщат я, попиват я. Глупаци! Не разбират ли, че никога не могат да познаят истинската Леони… само аз я познавам? Той се облегна на стената, искаше му се кракът му да не го боли толкова. Какво щеше да прави сега тя, когато се отказваше? Дали щеше да се скрие във Вилата и да работи в любимата си градина? Искаше му се никога да не й бе давал нотариалния акт за Вилата. Ароматът на жасмин от стръкчето в бутониерата му се носеше из топлия въздух и той затвори очи, представяйки си я както някога. Щеше да й изпрати жасмин и тази вечер, разбира се, затова го бе взел. Тя винаги запазваше жасмина в гримьорната си, знаеше това. Никога не го изхвърляше… пазеше го — да й напомня. Погледни я как върви по сцената точно както на партито на Каро онази вечер, когато за пръв път я видях. Леони, Леони, ако само можехме да върнем часовника назад. Но аз никога няма да се откажа от теб, никога.
Като любовна връзка е, помисли си Леони, между мен и публиката. Каквото и да правя днес, те са готови да ме обичат. Тя се поклони още веднъж, а те още веднъж я извикаха на бис, обърна се да се усмихне на Джим, който стоеше зад кулисите, а после на диригента, който изчакваше знака й. Тя му кимна и се премести в центъра на сцената, когато лампите угаснаха. Сама в малкия кехлибарен кръг от светлината на прожектора, с наведена глава, стегнато тяло, леко разтворени крака. Публиката затаи дъх за онова, което предстоеше, докато музиката нежно започна да извива своята мелодия. Тя бавно повдигна глава и се загледа в тях, без да се усмихва, силна, красива. Ниският й страстен глас галеше разгръщащите се думи на песента, която Жак бе написал за нея, онази, която я направи известна, песента за любовта й към един мъж, за неговото докосване, за ласките му. Музиката притихна и светлото петно от прожектора изчезна постепенно в тъмнина и мълчание. Изведнъж публиката стана на крака, аплодираха я и я поздравяваха, а сцената отново се освети, започнаха да хвърлят букети на сцената, молеха за още. Леони си бе отишла. Бе изпяла последната си песен.
Групичка сценични работници също я аплодираше, когато прегърнати с Джим влязоха в пустия коридор зад кулисите. Спряха се пред вратата на гримьорната й и тя се обърна да погледне назад.
— Това е, скъпи — каза му и въздъхна щастливо, — оставих Леони там на на сцената. Сега сме само аз и ти.
Той нежно я целуна.
— Така и трябва да бъде, мисис Джеймисън — отвърна й и отвори вратата.
Шоколад се прозя и се протегна под светлината на нощната лампа, а те се засмяха.
— Вече не си театрална котка, Шок — триумфиращо извика Леони, — вече сме свободни!
Джим извади една бутилка шампанско от купата с лед и я отвори с драматичен жест точно когато на вратата се появи Марок, следван от Каро и Алфонс.
— Точно навреме — извика той и им наля, — тъкмо щяхме да си пийнем на воля.
Леони се хвърли на врата на Марок.
— Тъжен ли си, Марок? — попита тя.
— Не, не съм тъжен, бе фантастично сбогуване. Казват, че е по-добре човек да се оттегли, когато е на върха — а ти никога няма да можеш да повториш върха на тазвечерното представление.
— Така е, Леони — каза Каро, настанявайки се на дивана с шумолящата си сапфирена коприна. — Аз едва не се разплаках, сигурна съм, че и Алфонс… наложи се да избърше очилата си, във всеки случай.
— Знаеш, че съм сантиментален, когато става дума за Леони — отвърна Алфонс. — Да пием за вас двамата… и за истинската любов.
— С удоволствие пия за това — усмихна се Джим. — И за бъдещето.
— Извинете ме, мадам — портиерът подаде главата си през вратата, — но тук едни млади хора настояват да ви видят.