— Сигурно има тълпи от хора, които биха искали да те видят днес — засмя се Каро.
— Наистина не мога да се видя с никого точно сега — каза Леони, — моля ви, кажете им, че съжалявам, но съм ужасно уморена.
— Те твърдят, че ги познавате… изпращат ви бележка, мадам, казаха ми, че трябва да я прочетете веднага, много е важно.
Марок взе бележката и й я подаде. Бе просто парче хартия, откъснато от тетрадка, а почеркът бе непознат, закръглен и момичешки. Тя погледна подписа накрая. „Амели“. Амели? После бавно я зачете.
Надявам се, че няма да бъдете прекалено шокирана, пишеше там, от това, че съм тук, но едва наскоро научих, че съм ваша дъщеря. Едуар и баба казаха, че мога да дойда при вас. Ще ме приемете ли, моля ви, само за няколко минути?
Вцепенена от тоталния шок, Леони още не сваляше усмивката от лицето си. Втренчваше се в думите, препрочиташе ги отново и отново… Амели бе тук…
— Какво има, Леони, какво се е случило?
Гласът на Каро сякаш идваше от много далеч… тя отмести поглед от бележката.
— От Амели е — отвърна тихо, стараейки се да овладее гласа си, — от моята дъщеря. Тя е тук.
Каро взе бележката от разтрепераната ръка на Леони и бързо я прочете.
— Господи — извика след това, — от Амели е. Джим, какво ще правим?
Леони стоеше бледа и застинала пред тоалетката си.
— Разбира се, че ще я видя — каза тя. Цялата трепереше и Джим я хвана за ръката, за да я успокои.
— Сигурна ли си, че си добре? — тихо попита той. — Това може да почака, докато премине шокът. Можеш да я видиш по-късно. Ще й кажа да дойде в хотела.
— О, но аз искам да я видя… трябва да я видя сега, веднага. Чаках толкова дълго и сега тя сама дойде при мен… просто внезапно се появи…
Марок разтревожен погледна Алфонс. Същата мисъл бе минала и през неговата глава. Обстоятелствата, които през всичките тези години толкова се бяха старали да избягват, най-сетне се бяха стекли. Всички — Леони, Мосю и Амели бяха тук, под един и същ покрив.
— Ще отида да я доведа.
Джим се запъти към вратата, а Леони отново се отпусна в креслото си и се загледа след него. Шоколад припълзя от тоалетката, сви се на коляното й и започна да мърка, а тя постави хладната си ръка върху мекичката й козина. В стаята настъпи мълчание, останалите се споглеждаха неспокойно.
— Да те оставим ли сама, Леони? — внимателно попита Каро.
— Не. Не, не си отивайте. Вие сте посветени в това от самото начало… вие сте все едно нейното семейство. Моля ви, останете с мен.
Амели чакаше със Себастиау и Роберто пред вратата за сцената.
— А ако не пожелае да ме види? — нервно прошепна тя. Сама долови паническия трепет в гласа си и се опита да го контролира.
— Ще иска — уверено отвърна Роберто, — но предполагам, че отначало ще бъде малко шокирана. Амели, мислиш ли, че е по-добре да я видиш насаме? Искам да кажа, трябва да помислим и за нея. Може да не й хареса някакви непознати да са там в такъв момент.
Себастиау се съгласи с това.
— Можем да те почакаме навън. Това е много личен момент, а ние дори не я познаваме.
Амели си пое дълбоко дъх, когато един мъж се появи в коридора и закрачи бързо към тях.
— Добре — каза тя, — ще отида сама.
Джим погледна трите руси млади лица, които се взираха очаквателно в него, двама младежи, загорели, приятни на вид — и едно момиче. Той занемя, тя можеше да бъде Леони. Само бе по-млада. Но нямаше грешка. Портиерът я наблюдаваше любопитно зад очилата си — дори с лошото си зрение не бе пропуснал приликата.
— Здравей — Джим й подаде ръка. — Разбира се, ти си Амели — човек не може да те сбърка. Аз съм Джим Джеймисън, Леони ме помоли да те заведа в гримьорната й.
— Приятно ми е да се запознаем — любезно отвърна Амели, — това са моите братовчеди, Роберто и Себастиау ду Сантус.
— Ще те почакаме навън, Амели — каза Себастиау, отстъпвайки назад към вратата. — Помни, че сме тук.
— Не се страхувай — прошепна Роберто и с неохота се обърна, докато тя се отдалечаваше с Джим по дългия боядисан в зелено коридор.
Джим я погледна как върви мълчаливо до него, с изправени рамене, вдигната брадичка, готова да се изправи срещу всичко. О, тя бе истинска дъщеря на Леони.
— Майка ти е малко шокирана — каза той, когато стигнаха до вратата, — но това е разбираемо, нали? В края на краищата, всичко стана толкова внезапно. Но тя много иска да те види.
Амели го погледна с кехлибарените очи на Леони.
— Наистина ли? — гласът й бе тих, несигурен.
Той преметна ръка през крехките й рамене.
— Не е минал и ден, без да си мисли за теб — тихо каза той, — ти си най-важният човек в живота й.