Той отвори вратата и й направи път да мине пред него. Четири чифта очи се насочиха към нея и тя притеснено се дръпна.
Една малка кафява котка се отърка в краката й, мъркайки. Амели погледна златистата жена, седнала в креслото до тоалетката. Дори с грим и рошава тя изглеждаше точно като нея. Дори и да бе имала някакво съмнение, сега вече то бе изчезнало — това безспорно бе нейната майка.
Леони се приближи до нея и взе ръцете й в своите.
— Амели — нежно каза тя и й се усмихна, а лицето й бе така близо до нейното. — Толкова често съм се питала какво ще ти кажа, ако някога отново те видя, а сега не мога да мисля за думите… Ти ме направи много щастлива. Винаги съм си мислела, че аз ще бъда тази, която трябва да те намери — но сега ти ме намери.
Тя я целуна по бузата.
Амели примигна, за да не се разплаче.
— Щастлива съм, че съм тук, мадам — срамежливо каза тя, а после пламенно добави: — О, разбирате ли, мадам, когато научих за вас, трябваше да ви видя… трябваше да се запозная с вас и после…
— Да? — внимателно я подкани Леони, като все още държеше ръцете й.
— И после щях да знам коя съм аз.
— Е, а сега знаеш… какво си мислиш?
— Мисля си, че сте красива — предпазливо отвърна Амели.
Леони посочи към останалите, които стояха и ги наблюдаваха.
— Тези приятели те познават от времето, когато беше бебе — нежно каза тя. — Те са те държали на ръце, пазили са те, обичали са те. Те също са част от твоя живот.
Каро най-сетне излезе от вцепенението си и въздъхна. Не бе разбрала за него, нито за това, че ръцете й трепереха. Трябваше да направи нещо, за да разреди напрежението. Тя остави чашата с шампанско, която държеше, и се приближи към Амели.
— Аз съм Каро Монталва — усмихна й се, — а майка ти е права. Аз те държах, когато беше бебе, и дори тогава беше много хубава. Не мога да ти опиша колко съм щастлива да те видя сега. — Тя прегърна Амели и я притисна. — Джим, налей шампанско на всички… днес стана истински празник.
Марок държеше Леони под око. Тя бе нервна, несигурна какво прави. Очевидно се страхуваше да не изплаши момичето, като показва твърде много чувства. Той се усмихна на Амели, когато любезно си подадоха ръце, спомняйки си как я бе водил на дълго пътуване от Мантон до Тур.
— А това е Алфонс — каза Каро. Алфонс й целуна ръка.
— Щастлив съм отново да се запозная с теб, Амели. Виждам, че баба ти добре се е грижила за теб.
— Значи вие познавате баба? — Амели бе изненадана, но тази вечер всичко бе изненадващо.
— Да, познавам я, моля те, предай й моите почитания.
— Но тя е тук с мен. В хотела, искам да кажа. Мадам… — Леони трепна при тази дума; но какво бе очаквала тя? Че може да я нарече мамо? Как би могла? Те си бяха просто непознати. Искаше да стисне Амели в прегръдките си, да я прегърне силно, да покрие сладкото й личице с безбройни целувки, да погали косата й, да си приказва с нея за дрехи и за момчета. О, Господи, печално си помисли тя, искам да бъда нейна майка.
— Мадам… сигурна съм, че баба би искала да ви види всички.
— Разбира се — усмихна се Леони, — ние трябва да я видим. А Едуар? Той с вас ли е?
— Едуар искаше много да бъде тук, но трябваше да замине във Флорида. Той специално ме помоли да ви предам приятелските му чувства към вас. Точно Едуар ми разказа всичко за вас — тя седна до Леони. — Той ми каза колко прекрасна сте била и колко красива… и че не сте искала да ме оставите.
Леони протегна ръка да погали косата й.
— Никога няма да разбереш колко не исках това — прошепна тя — и колко ми липсваше.
Амели й се усмихна с усмивка, която излъчваше такова заразително щастие, че всички, които я гледаха, се стоплиха от това.
— О, и вие ми липсвахте… — извика тя и се хвърли на врата на Леони. — О, мамо, толкова ми липсваше.
Себастиау и Роберто стояха най-горе на широките стъпала към театъра и наблюдаваха как хората се разотиваха в таксита, лимузини или пеша, отправяйки се към оживени ресторанти, усмихнати и бъбрещи си, все още под влияние на представлението.
— Питам се какво ли става? — нервно каза Роберто.
Себастиау слизаше и се качваше от най-високото стъпало на следващото.
— Надявам се да е добре.
Той погледна часовника си, бяха минали петнадесет минути… Ситуацията едва ли бе лесна както за нея, така и за майка й.
Имаше нещо познато в колата на отсрещния тротоар, дългата тъмносиня кола на дьо Кормон. Разбира се, това бе колата на бащата на Жерар! Възможно ли бе Жерар да е тук? Не. Това бе дукът — ето го там, приближаваше се към колата. Себастиау се втурна надолу по стълбите.
— Сир? — извика той. — Сир…