Дьо Кормон изненадан вдигна поглед.
— О, това бил Себастиау… Не знаех, че си се върнал във Франция. Как си? — разтърси ръката му той. — Жерар знае ли, че си тук?
— Не, сър — усмихнат отвърна Себастиау. — Бе непредвидено пътуване, всъщност пристигнахме този следобед. Това е брат ми, Роберто. Роберто, това е дук дьо Кормон.
— Радвам се да се запознаем, сир — любезно каза Роберто, — Себастиау често е споменавал колко любезни към него сте били вие и вашето семейство, когато е бил в Париж.
— Е — каза Жил, — накъде сте? Мога ли да ви закарам? Или може би дори сте свободни за вечеря? Ще се радвам да ми правите компания.
— Благодарим ви, сър, но страхуваме се, че не можем. Сега чакаме нашата братовчедка, а после трябва да се върнем в хотела. Но ще кажете ли на Жерар, че сме отседнали в „Риц“ — аз ще му се обадя утре!
— Утре? Но Жерар е извън града… той замина за Лондон по работа, ще се върне след няколко дни. Още държи някогашния ви апартамент, нали знаеш, изглежда, му харесва да живее там. Е — бързо добави той, — по-добре да тръгвам. Наминете някой ден, Себастиау — и ти, също, разбира се, Роберто.
Той им махна, когато се качи в голямата кола.
Загледаха се след него, когато потегли с бръмчене по почти безлюдната улица.
— Винаги ми се е струвал — състрадателно каза Себастиау — толкова отчаян човек.
Леони следи с поглед Амели като ястреб, помисли си Каро, наблюдава всяко нейно движение, вслушва се във всяка дума с такова внимание… запасява се с впечатления, защото знае, че ще я загуби отново. Какво друго може да направи?
Тя знаеше, че Мосю е там навън — и чака. По дяволите, защо просто не му кажеше да върви по дяволите, че Амели е нейна и никой не може да я нарани, защо просто не му се надсмееше, не наречеше цялото му поведение блъф, защо? Каро отчаяно погледна Алфонс. Тя знаеше защо. Защото така Леони рискуваше живота на Амели, ето защо… а Мосю веднъж вече бе убил.
Дори сега, седемнадесет години по-късно, тя се страхуваше.
— Но вие трябва всички да дойдете и да вечеряте с нас утре — каза Амели с една новопоявила се увереност, — сега, когато се познаваме… — тя се засмя и отпи от шампанското си, — моето ново семейство. О… забравих. Роберто и Себастиау.
— Приятелите ти? — каза Джим.
— Братовчедите ми. Те ме чакат навън. Трябва да се върнем при баба. Нали разбирате, тя дори не знае, че сме тук. Трябваше да почакаме, да ти пишем или първо да ти се обадим, но когато разбрах, че си тук, се страхувах да не пропусна шанса си. Не можех да чакам, нали разбираш. — Тя извинително погледна Леони. — Винаги съм била нетърпелива — въздъхна тя.
Леони се засмя.
— Но толкова скоро ли трябва да те загубя? Ние тъкмо се намерихме.
Амели се изправи засрамена, искаше й се да избяга… сякаш в тази стая всички тези хора, всички тези чувства я бяха притиснали. Тя неуверено погледна към тях. Владееше се, но не знаеше колко още ще издържи. Част от нея разпознаваше Леони като своя майка, но друга крещеше, че тя все още е просто една непозната. Искаше да се хвърли на врата й — но същевременно и да избяга.
— Трябва да вървя — предпазливо каза тя, — но ние ще се срещнем отново утре.
Леони хвана ръката й.
— Ще те изпратя до вратата.
Коридорът се показа празен срещу тях, докато вървяха ръка за ръка към тежката желязна врата.
— Знам как се чувстваш — тихо каза Леони. — Ти си част от мен и аз съм част от теб… но сме си непознати. Ще трябват много срещи, може би дори много години, Амели д’Орвил, но ти си моя дъщеря и един ден ние наистина ще се опознаем.
Тя нежно целуна Амели по двете бузи и нежно притисна лицето й в ръце.
— Последния път, когато правех така — прошепна Леони, — ти беше бебе, а сега си почти жена. Но аз не те забравих.
Амели я прегърна, сълзите й потекоха.
— Сега съм тук — успокоително каза тя. — Всичко ще се оправи.
Леони я наблюдаваше как си тръгва, затичвайки се по алеята към улицата, обръщайки се на ъгъла, за да й махне. Тя винаги си бе представяла колко ще е щастлива, ако отново види Амели, но никога не бе осъзнавала, че ще се чувства така.
— Амели! — взе я в прегръдките си Себастиау и я притисна силно. — Добре ли си?
— Не знам. Просто не знам, Себастиау. Бе твърде много. Тя е толкова красива, хубава и нежна… и аз я обичам… но я чувствам като непозната. Себастиау, не знам какво да й кажа, какво очаква тя от мен. О, не знам как да го обясня…
— Добре, добре, не се опитвай — успокоително каза той, — да се връщаме в хотела и да обмислим нещата.
Роберто хвана ръката й.
— Много трудно ли беше? — със съчувствие прошепна той.