— Запознах се с нея, бабо, и съм щастлива — бе казала тя. — Леони е моя майка и аз винаги ще я смятам за такава, но ние сме си непознати. Не знам какво да й кажа. Тя не знае нищо за мен и за моя живот… откъде да започнем? Как? Бабо, аз почти се радвам, че няма да я видя отново.
На Изабел й стана мъчно за нея, тя бе спечелила нещо само за да го загуби отново.
— Ти пак ще я видиш, Амели — бе й казала тя, — по-късно, когато си по-голяма. Един ден ще имаш нужда от майка си и тогава ще отидеш при нея.
Те с нежелание напуснаха Париж същия следобед и съобщиха на изненаданите Себастиау и Роберто, че са решили да посетят замъка и после да продължат на юг към Италия… ще отидем във Флоренция и Венеция, бе обещала Изабел на Амели.
Шум от забързани стъпки се разнесе от дъното на салона и изведнъж се напълни с деца. Те се наредиха от двете страни на гостите и една усмихната млада монахиня дойде да ги поздрави.
— Съжалявам — извини се тя, — искахме да сме готови за вас. Децата си бяха намислили поздравления, но ви очаквахме малко по-късно.
Четиридесет нетърпеливи малки личица им се усмихнаха и в един глас извикаха: „Добър ден!“ Най-малкото момиченце припряно започна да си вдига чорапите и подари на Изабел букет полски цветя, набрани рано сутринта по ливадите около замъка и завързани с тънка трепкаща панделка на фльонга.
— Колко е хубав — извика Изабел и целуна по бузата четиригодишното жадно за одобрението й момиченце, — това са най-прекрасните цветя, които някога съм виждала.
Познатият слънчев аромат я върна десетилетия назад в пролетните ливади и постланите с див зюмбюл горски полянки.
— Мислехме, че ще е най-добре децата сами да ви разведат наоколо — каза сестра Агнес, — макар че, разбира се, едва ли има нужда. Ако предпочитате, просто можете да обиколите, където пожелаете… не бих искала да смущаваме усамотението ви.
Изабел хвана за ръка четиригодишното момиченце.
— Не бих могла да си представя по-добър начин да видя някогашната си къща от компанията на децата — отвърна тя с усмивка, докато вървяха през салона, — а след това бих искала да посетя параклиса сама.
Амели се изниза през вратата на малкия параклис и закрачи обратно по пътечката, която водеше към замъка, спирайки се за малко, за да погледне гробницата на д’Орвил. Нейната бледа мраморна повърхност бе украсена с крилати ангели, възвестяващи с тръби славата на Бога, а белите закръглени херувимчета, които играеха по края, можеха да утешават с вида си. Букетът от диви цветя на Изабел лежеше там, под надписа в памет на нейния съпруг, Жан-Пол, и сина й, Шарл. Импулсивно Амели претича през тревата към гробницата, наведе се над нея и допря топлата си буза до хладния мрамор.
— Щях да те обичам — прошепна тя. — Сигурна съм, че щях да те обичам, татко, ако те бях познавала.
Отстъпи назад, загледана в ангелите, които сякаш очакваха някакъв знак, а после се обърна и закрачи през тревата към алеята, която водеше към замъка.
Изабел бе поискала да остане за малко сама в параклиса и Амели я бе оставила със спомените й. Покой, мислеше си тя, докато бавно крачеше по алеята под жълто-зелените дървета, това усещам тук. Близо съм до баща си, тук е израснал той, аз познавам всички тези места — алеите, брега на реката, терасите с цветя — от разказите на баба. Сякаш тук е моят дом. А сега си имам истинска майка — не някаква неясна мечта. Един ден с нея ще се опознаем, но засега съм доволна — и знам коя съм.
— Амели.
Роберто й махна от другия край на тунела от листа, тя се затича и се хвърли в прегръдките му, а той я завъртя във въздуха.
— Роберто, толкова съм щастлива — извика тя, — това място е прекрасно, сякаш разрешава всичките ти проблеми.
Ръка за ръка те закрачиха надолу към реката.
— Бих искал да остана тук завинаги — каза той, докато гледаха как дивите патици се плъзгат по повърхността на водата и пляскат с криле — и наум добави: — никога повече не искам да виждам Диего.
Буйната коса на Амели се развяваше от бриза и тя сякаш едва се сдържаше да не политне, изпълнена с енергия, готова за онова, което ще се случи после.
— Амели д’Орвил — нежно каза той, — обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?