Кехлибарените й очи се разшириха от изненада, последвана от изражение на такова задоволство и щастие, че той не можа да се сдържи и целуна усмихнатите й устни. Тя се засмя под целувката му и се измъкна, затича се към брега и застана неподвижна за миг, загледана в него, усмихната от истинската радост, която изпитваше.
— Разбира се, че ще се омъжа за теб — триумфиращо извика тя, разтвори широко ръце и ги вдигна към небето. — Винаги съм знаела, че ще се омъжа за теб, Роберто ду Сантус. — После заподскача като младо животинче напролет. — На моя седемнадесети рожден ден!
Той изтича при нея, а тя, смеейки се, побягна по пътеката и закачливо се обърна да го види.
— Мога да тичам по-бързо от теб — извика му през рамо.
— Не можеш — отвърна й той, настигайки я. — Виждаш ли!
Хвана я за ръцете и я обърна през смях към себе си, прегърна я, а тя покри лицето му с целувки. А после той я целуна, вкусвайки сладките й свежи устни, а Амели се притисна по-близо в прегръдките му. Това бе истинското щастие и сега то бе негово. Никога вече нямаше да вижда Диего.
60.
Джим седна на терасата с вестника в ръце и погледна към градината, където Леони засаждаше широка лека с теменужки около дървото на Беби. Шоколад се бе протегнала на тревата наблизо и той чуваше слабо гласът на Леони да говори нещо на котката. Усмихна се, сигурно й разказваше за Амели. Непрекъснато говореше за Амели от миналата седмица насам, когато се бяха срещнали, повтаряйки си че няма право да бъде тъжна, защото поне сега я познава, знае как изглежда дъщеря й, как звучи гласът й, какво е да я прегърнеш, да я целунеш — и бе сигурна, че един ден ще я види отново. Един ден, когато бъде свободна и Амели се нуждае от нея, тогава щяха да бъдат заедно. Той не знаеше как подобно решение се бе родило от дълбините на отчаянието й — да отпрати Амели — отново, — но то се появи и тя бе щастлива.
Отново се зачете във вестника. Имаше съобщение, заглавието казваше всичко. „Леони се омъжва тайно… Мисис Джеймз Джеймисън, съпруга на американски магнат“. Той се усмихна, като го прочете. Защо всички американски бизнесмени за европейците автоматично се превръщат в „магнати“, запита се. Във всеки случай, най-сетне бракът им излезе наяве.
— Джим — махна му тя, — отивам до пътя, за да проверя пощата. Помоли мадам Френар за малко прясно кафе, моля те — и за няколко кифли, умирам от глад.
Той остави вестника и влезе вътре. Обичаше тази къща толкова, колкото и тя, харесваше хладните й дебели варосани стени и подовете, покрити с теракота, сводестите входове и високите, зелени капаци на прозорците, харесваше му онова, което бе добавила тя, постилайки меки килими на полираните подове и закачайки интересни платна на стените, поставяйки в стаите меки кресла за отмора. Мястото се бе превърнало в истински дом. Той мина през стаята им. Прозорците стояха отворени на слънцето, а слънчевите лъчи осветяваха статуята на Сахмет — все още с лице, обърнато към стената.
— Почти те надвих — закани й се той и продължи по коридора.
В просторната хладна кухня ухаеше на билки, цветя и пресен хляб. Върху изтърканата борова маса бе истински хаос от кани и кошници, а едно парче агнешки врат лежеше в плоска чиния, мариновано във вино и дафинов лист. Вечерята, одобрително си помисли Джим, докато си отрязваше парченце пушена шунка.
— Мадам Френар — извика той, — може ли малко кафе?
Тя усмихната се разтича.
— Ще ви го донеса на терасата.
— Благодаря ви… и малко кифли, моля ви, за Леони.
Джим се върна на терасата, наслаждавайки се на бавния ритъм на деня. Леони вече седеше край масата, зачетена във вестника.
— Нищо друго — каза тя, — само бележка от Каро. О, има и едно писмо за теб от Марсилия.
Той бързо го отвори, бе от двора за лодки на Легран — мъжът, когото търсеше, бе кандидатствал за работа миналата седмица, но не се бе върнал, за да започне. Той ликуващо вдигна поглед. Това бе първата реална стъпка… мъжът бе жив — и бе тук, на юг. Поне бе попаднал на следа. Видя, че и Леони чете писмото си — и предпазливо пъхна своето в джоба си. Още нямаше да й казва, щеше да изчака, докато е сигурен.
Жерар дьо Кормон се наслаждаваше на разходката до Ил Сен Луи. Небето бе безоблачно синьо, слънцето грееше и всяко малко градско врабче и гълъб се перчеха, сякаш се намираха на някой отрупан с листа селски път. Париж бе оживен и излязъл по тротоарите, портиерките седяха с черни чорапи и шалове пред слънчевите входове и плетяха бели бебешки жакетчета, строителите се трудеха, съблечени до кръста заради новопоявилите се горещини, а розовобузи момичета в хубави бухнали рокли флиртуваха с младежи в официални ризи на масите под цъфналите кестени в кафенетата с тераси. Лятото почти бе дошло, само не и в голямата къща на Ил Сен Луи.