Икономът затвори вратата зад него, пресичайки слънчевата светлина и въодушевлението му от хубавия ден започна да избледнява. Тук не се усещаше радостта от ранното лято, само безупречно полираното величие на отдавна умъртвените години.
— Баща ми в къщи ли е? — попита той, докато минаваше през салона, а стъпките му отекваха в тишината.
— Можете да го намерите в кабинета му, сир — отвърна Бенет.
Вратата на кабинета бе затворена, той почука и влезе вътре. С мрачно изражение баща му вдигна поглед от бюрото си.
— Жерар — каза той, — не очаквах да се върнеш преди утре.
Гласът му звучеше уморено, а той изглеждаше обезкуражен, сякаш цялата радост на красивия летен свят навън го бе напуснала завинаги. Сега изглежда, помисли си Жерар, както когато почина Арман.
— Хванах нощния ферибот — каза той, стараейки се гласът му да звучи весело — и се радвам, че го направих. Такъв прекрасен ден — не можех да пропусна пролетния Париж. Мислех да обядвам в ресторанта в Булонския лес. Защо не дойдеш с мен, татко, можем да седнем навън на терасата и да си поръчаме бутилка вино, ще ти се отрази добре?
Никога, помисли си той, и през ум не ми е минавало да кажа на баща си, че нещо може да му се отрази добре.
— Не знам, Жерар. — Жил взе едни документи от бюрото си и започна да ги подрежда прецизно на две купчини пред себе си. — Имам работа.
— О, хайде, татко, остави поне веднъж работата. Искам да ми правиш компания.
— Така ли? — Въпросът бе произнесен с горчивина и Жерар ядосано настръхна. Какво очакваше от него? Отмести вестника от стола до бюрото и седна.
— Искам да те заведа на обяд, татко — повтори той. — Прекрасен ден и бих искал да ми правиш компания.
— Извинявай — уморено отвърна Жил, облегна се назад и затвори очи. — Да, добре. Само дай ми минутка да допиша тази бележка.
Жерар взе вестника. Бе внимателно сгънат на статията, разкриваща тайната женитба на Леони за мистър Джеймз Александър Омир Джеймисън III. Значи това беше! Как може още да го е грижа, зачуди се той, за жена, която не е виждал от шестнадесет години? Що за жена бе тя? Колко дълбоко бе това чувство… и защо той му бе позволил да разбие живота му?
— Между другото — каза Жил, вдигайки поглед от писмото, — срещнах приятеля ти Себастиау миналата вечер, помоли ме да ти кажа, че е в „Риц“.
— Себастиау? Но какво, за бога, прави той тук?
— Беше с по-малкия си брат Роберто в Операта… чакаха братовчедка си. Бяха ходили на прощалния концерт на Леони.
Жерар го погледна изненадан. Никога преди не беше чувал баща си да произнася името й. Може би сега, когато накрая бе загубил Леони, той щеше да приеме това и отново да започне да живее собствения си живот.
— Странно — каза той, все така непоклатимо жизнерадостен, — миналия път, когато бях със Себастиау, видяхме Леони във „Воазен“ и той се кълнеше, че тя е копие на малката му братовчедка… или по-скоро, че Амели изглеждала точно като нея. Каза, че това било странно, че тя можела дори да й бъде майка.
Мосю се втренчи в него. Какво говореше той… някаква братовчедка… Амели, която изглеждала точно като Леони? Гърлото му пресъхна, а гласът му заскрибуца, докато отправяше следващия си въпрос.
— Братовчедката на Себастиау… как каза, че се казвала тя?
— Амели. Тя е само на шестнадесет, но той е луд по нея. Казва се Амели д’Орвил.
Силна болка прониза ръката му по дължина и премина през рамото както в нощта, когато бе отишъл да намери Леони във Вилата. Жил занемя, облягайки се назад в зеленото кожено кресло… през всички тези години той е можел да я има, тя е била там в Рио, със Себастиау. О, Господи, какъв глупак е бил, толкова глупав да не го разбере. Всички тези пропилени години! А сега, тя бе тук в Париж. Ако можеше да намери момичето, най-накрая щеше да има Леони. Спазъмът се премести от рамото в гръдния кош, той извика и притисна ръка към сърцето си, същата стягаща, изгаряща болка.
Жерар скочи.
— Татко, какво ти е?
Погледът на Мосю срещна неговия, агонизиращ и невярващ.
— Бенет — извика Жерар и се затича към салона, — веднага повикайте лекаря. На баща ми му е много зле.
Икономът се забърза към телефона.
— Татко.
Сега Жерар говореше внимателно, но Мосю не го чуваше. Той дишаше бързо, на пресекулки. Очите му бяха затворени, а лицето му бе пребледняло и печално под буйната прошарена коса.
— О, татко — каза Жерар и хвана студената му ръка. — Не разбираш ли, че прекалено много се вълнуваш?