61.
В малкия двор с лодки в покрайнините на Ница бе просто истинска бъркотия от бараки, построени до самия прибой. Стържене на трион озвучаваше пясъчния двор, а няколкото мъже, които довършваха кила на една прибрана, дълга двадесет стъпки лодка, вдигнаха поглед от работата си, когато Джим се спря до тях.
— Съжалявам, че ви прекъсвам — усмихнат каза той. Френският му бе със силен американски акцент и напълно разговорен, което винаги събуждаше достатъчно любопитство, за да му обърнат внимание. Той извади една банкнота, върху която бе изписано името на човека, когото търсеше и им я подаде.
— Търся този човек — каза той. — Това е името му, Марини. Той е червенокос, едър, може да се каже, че започва да напълнява.
Банкнотата изчезна в джоба на един син комбинезон.
— Червенокос — каза работникът, — да, това е Марини. Той работеше тук.
— Работеше?
— Да. Уволниха го преди един час — заради пиянство. Той никога не беше наистина пиян на работа, но винаги бе малко подпийнал. Това го правеше агресивен, нали разбирате… сби се няколко пъти тази сутрин — един път с шефа. Няма начин при това положение да си запазиш работата, нали?
— Със сигурност не — каза Джим, извади още една банкнота и му я подаде. — Знаеш ли къде живее?
— Закъсняхте, вече си тръгна… той никога не живее дълго на едно място. Трябва да е сменил поне три стаи за няколкото седмици, през които беше тук. Замина за Париж, каза, че там го чакат много пари — за които няма да му се налага и пръста си да мръдне, а не като нас, глупаците. Той е луд — продължи работникът и презрително се изплю на пясъка. — Ако го търсите — внезапно предложи той, — вероятно е отишъл на гарата да хване влака за Париж.
— Много благодаря — извика Джим, пресичайки двора. Следващият влак за Париж бе в дванадесет. Трябваше да стигне навреме.
Джим забеляза жертвата си, когато мина през бариерата, едра фигура в синя работническа риза, която се мъкнеше по перона и носеше малка торба. Наблюдава го, докато изчезна в едно купе втора класа, а после го последва надолу по перона, мина покрай вагона и небрежно погледна вътре. Марини бе седнал на последното свободно място. Хората вече стояха прави в коридора, а кондукторът проверяваше билетите.
— Париж — каза той, щраквайки билета на Марини и пристъпвайки към следващия.
Значи бе на път за Париж… за да си прибере парите, които го чакаха там, парите, „за които не трябваше да работи“. Изглежда, Марини най-сетне излизаше от скривалището си. Отиваше в Париж, за да намери Жил дьо Кормон.
Джим закрачи надолу по перона и седна във вагона първа класа, обмисляйки какви трябва да бъдат следващите му стъпки. Изведнъж всичко му се стори толкова просто и ясно. Нямаше смисъл да се изправя пред Мосю с доказателство за престъплението му… този убиец щеше да го направи вместо него. А той се обзалагаше, че Мосю ще му плати. Усмихна се. Точно това бе моментът да покаже на Мосю, че знае за убийството. Страхът да не бъде разкрито престъплението щеше да бъде ужасен. Той извади големия си златен джобен часовник и го погледна. Дванадесет. Влакът тръгваше точно навреме, както обикновено. Сега можеше и той да се отпусне и да се порадва на един хубав обяд. Бе много удовлетворителен ден.
Мари-Франс дьо Кормон отпиваше чая си от една безкрайно крехка чашка на розички, без да изпитва ни най-малко удоволствие от това. Жерар четеше вестник на баща си, а тя хладно ги наблюдаваше. Изобщо не трябваше да идва тук, Жил не означаваше нищо за нея — нито, предполагаше, тя за него. Виждам го единствено поради семейно задължение, бе предупредила тя Жерар, когато я помоли да дойде с него. Жерар замълча и тя се запита дали наистина можеше да разбере какво е да живееш с баща му без капчица любов през всичките тези самотни години. Бе млада, когато се омъжи за него, само на осемнадесет — а можеше да има щастлив семеен живот. Тя въздъхна и остави чашката; не беше жена, която би си намерила любовник, вместо това се бе отдала изцяло на децата си, дарила им бе цялата си грижа и любов.
Жил гледаше през прозореца, докато слушаше, предполагаше тя, подробния материал за някакво сливане между две компании за стомана, който Жерар му четеше. Тя наистина го мислеше, когато му бе казала, че иска той да бе умрял в катастрофата вместо Арман, а сега той за втори път бе измамил смъртта. Нищо не можеше да го сломи. На бледия цвят на небето профилът му още бе арогантен, силен… но освен това той още бе и хубав мъж. Облегна се на инвалидната количка, която мразеше, облечен безупречно, както винаги, с раирана риза и копринена вратовръзка, прилежно завързана от камериера му, защото собствените му треперещи ръце бяха безсилни дори за такава проста работа… той дори не можеше да задържи вестника неподвижен, за да го прочете. Краката му, обути в добре лъснати обувки ръчна изработка, бяха поставени на стъпалото на количката от камериера, а отлично изгладените му панталони прикриваха тяхната безпомощност. Каквото не бе успяла катастрофата, го бе довършил сърдечният пристъп и последвалият го удар. Жил бе парализиран от кръста надолу. Но имаше и още едно, дори по-ужасно нещо — бе загубил гласа си. Никой не знаеше защо, лекарите и специалистите невролози бяха озадачени от този въпрос от три месеца насам, но още нищо не се бе изяснило. Може би ще се възвърне, когато отмине шокът, бяха казали на Жерар, възможно е.