Жил обърна глава, за да я погледне и погледите им се срещнаха. Тъмносините му очи бяха студени, празни. За какво си мисли, питаше се тя. Нямаше как да узнае. Той не можеше да пише, защото ръцете му трепереха твърде много, не можеше и да говори.
Мари-Франс внезапно се изправи.
— Жерар, трябва да тръгвам — каза тя, избягвайки погледа на Жил.
— Ще те заведа у дома, мамо — остави вестника Жерар. — Ще се върна по-късно довечера — обеща той и за миг задържа ръката на баща си. — Тогава ще ти почета още. Или може би да взема билети за театър или концерт?
Жил поклати глава и отново се втренчи през прозореца.
Жерар тъжно погледна баща си. Той никога не излизаше. Отказваше дори да го заведат в парка… толкова отчаяно се срамуваше от инвалидността си.
Мари-Франс се спря при вратата.
— Довиждане, Жил — извика тя. Знаеше, че той я чува, но не дава знак за това. Знаеше, че не трябваше да идва.
Прав бях, помисли си Джим, проследявайки Марини на дискретно разстояние през Пон дьо Сюли. Той за миг се подвоуми, когато мъжът зави зад ъгъла на една сграда срещу гарата, но тя се оказа евтин хотел. Очевидно щеше да си запази стая, да остави торбата си там и после да излезе готов за действие… или почти. Първо следваше посещение в бар „Огюстин“, после в бар „Мишел“, а след това в още няколко бара. Този човек пиеше много, нямаше съмнение в това, а мъжът от двора за лодки бе казал, че това го прави агресивен. Може би просто събираше кураж за предстоящата среща.
Джим спря, когато Марини се спря пред портата на голямо частно имение. Поколеба се за миг, а после се затътри през двора и се изкачи по широките стълби. Протегна пълната си ръка и натисна звънеца, като нетърпеливо потропваше с крак, докато чакаше.
Икономът отвори тежката врата и Марини му каза нещо. Икономът поклати глава и понечи да затвори вратата. Джим пресече на отсрещната страна и закрачи напред-назад по тротоара, без да изпуска от око сцената. Един лакей дойде на помощ на иконома и двамата се опитаха да изблъскат Марини навън, но той бе подпрял вратата с крак. Някой друг имаше в салона. Това бе Жил дьо Кормон, в инвалидна количка. Значи беше истина… той бе инвалид. Изведнъж вратата се затвори и Джим за една-две минути остана загледан в нея. Марини бе влязъл.
Жил седеше срещу Марини зад бюрото. Бяха сами в кабинета му. Мъжът говореше, заплашваше го. Разбира се, уморено си помисли той, това е изнудване. О, Господи, Вероне, защо трябваше да умираш в Амазонка? Точно сега имам нужда от теб! Единствено Вероне щеше да знае как да се оправи с това — Вероне щеше да бъде неговият глас, неговите ръце… нямаше никой друг, на когото можеше да се довери. Никой, когото го бе грижа за това.
Марини уверено крачеше из кабинета. Кой би си помислил, че старото момче може да бъде в имението? Е, това само улесняваше нещата, нали? Можеше да си говори каквото поиска, без да може дъртото копеле дори да му отговори. Това май щеше да бъде най-лесният работен ден през целия му живот.
— Ще отида при нея — заплашваше го той, — ще й кажа всичко. Ще й кажа какво направи… няма да ти хареса това, нали? Сега тя е прочута… и богата. Разбира се — добави той, избърсвайки с ръкава на ризата си потта от бледата плът на олисялото си чело, — после мога да отида някъде другаде… при сина ти — или при жена ти.
Той се приближи до масичката, взе гарафата с уиски и си наля прилично количество.
— Искаш ли малко? — попита той, размахвайки крехката гарафа от венециански кристал във въздуха. Усмихна се на безизразното лице на Жил, когато гарафата се удари в пода и се разби на стотици парченца с тихо издрънчаване, а уискито се плисна по кремавото и златното на стария китайски килим.
Жил усети, че пот избива по врата му и се оттласна от бюрото, тромаво маневрирайки с инвалидната количка, докато се опитваше да пъхне ключа в лявото чекмедже на бюрото. О, Господи, помисли си той, защо е толкова трудно, защо ръцете ми не ме слушат? Ключът влезе в ключалката, той дръпна чекмеджето и то се отвори със скърцане. Наведе се настрани и пъхна ръката си вътре. Винаги държеше пари там, никога не знаеше кога може да имаш нужда от тях. Наблюдаваше треперещата си ръка: сякаш тя се опитваше да обгърне пачката пари — сякаш това не бе ръката му. С последна конвулсия той успя да я хване, уморено издърпа ръката си обратно и я отпусна в скута си.