— Отлично — прошепна Ксара, — Роберто повторно ще хлътне по теб.
Отразеният образ на Амели се бе изправил пред нея, една непозната — крехка, заобиколена с облак от коприна, тюл и дантела, — сломена от значимостта на булчинското бяло. След три седмици щеше да бъде сеньора Амели Кастело ду Сантус, омъжена жена. Съпруга на Роберто. Целият й живот щеше да бъде различен. Тя и Роберто щяха да прекарват повече време заедно, всеки миг, в който е свободен, той щеше да бъде с нея. Диего като че ли бе изчезнал от живота им, сякаш никога не бе съществувал. А и Роберто бе толкова различен сега, толкова нежен, толкова любвеобилен. Още се шегуваше с нея, но по различен начин, а и игрите и закачките им често завършваха с целувки и ласки, които ставаха все по-страстни, по-настойчиво любознателни. Откриваха ново очарование в съприкосновението на телата си.
Винаги Роберто бе този, който я възпираше, макар че, мислеше си Амели виновно, тя бе тази, която искаше още, отчаяно желаеше да не спира да я целува, копнееше за непознатото докосване на ръцете му, които вече й бяха толкова близки.
— Почакай, Амели — прошепваше й той, целувайки поруменелите й бузи, — скоро ще сме женени.
Почукване на вратата я изтръгна от мечтите й.
— Здравейте — извика Себастиау, — мога ли да вляза?
— Не, не. Сеньори, той не бива да влиза — спусна се към вратата изпадналата в паника сеньора Делфина. — Не трябва да вижда булката в рокля преди самата сватба.
Амели избухна в смях.
— Но това не е младоженецът — каза тя, — това е Себастиау.
— Амели!
Изглеждаше толкова млада в пищната сватбена рокля, момиче пред прага на зрелостта, булката, която винаги се бе надявал, че един ден ще бъде негова. Себастиау си пое дълбоко дъх; добре, че заминаваше преди сватбата, бе прекалено болезнено да остане тук просто като свидетел на нейното щастие.
— Само дойдох да се сбогувам — каза той, — не очаквах, че ще присъствам на репетицията и булката ще е облечена в своята премяна.
— Е — попита останалата без дъх Амели, — какво мислиш?
— Ти ще си най-красивата булка, която Рио някога е виждал — увери я той, — и всички мъже ще ревнуват от Роберто.
Амели се изчерви.
— Разбира се, че няма, глупчо. Но Себастиау, каза, че ще се сбогуваш? Къде отиваш?
— Бягам от всички тези трескави сватбени приготовления. Никой не е в състояние да говори за нищо друго и тъй като ордите на рода ду Сантус са на път да ни връхлетят, заминавам за фазендата, за да си открадна малко спокойствие, докато мога. Ще се върна за сватбата ти.
— Себастиау — лицето й още бе близо до неговото, а очите й го гледаха тревожно, — Себастиау, ще си останеш мой приятел, нали? След като се оженя, имам предвид?
Горкичката ми, помисли си той, не знае, че никога няма да бъде същото.
— Разбира се, че ще си остана — потупа я той по бузата, за да я увери — и където и да се намирам на тази земя, ще очаквам онези писма, изпъстрени с малки рисунки, макар че скоро, предполагам, ще ми разказваш само за прекрасните си бебета.
— Бебета! — извика Амели, стресната от тази мисъл.
— Жените имат бебета, нали.
— Да, но не все още — не и докато не съм пораснала.
— О, Амели — Себастиау я прегърна, въпреки ужасените протести на сеньора Делфина, забравена от двамата.
— Малката ми Амели — прошепна той, — ти си вече пораснала.
Сетне я целуна по носа.
— Ще се видим в църквата — каза той, спирайки се да целуне Ксара за довиждане. Тя си помисли, че лицето му е по-жизнерадостно от гласа му. Дали и Себастиау не се бе надявал за Амели? И не беше ли по-добре наистина Амели да бъде с него? Тя въздъхна, глупави предполагаеми въпроси. В края на краищата, Амели бе решила.
Сеньора Делфина внимателно сгъна и прибра роклята в огромната кутия, а Амели, освободена от коприненото великолепие, отново стана самата себе си.
— О, горката Онка — извика тя и се втурна към големия двоен прозорец, водещ към терасата, — беше изолирана през цялото време.
— И за това трябваше да помисля — промърмори сеньора Делфина. — Изтръпвам, като се сетя как ноктите й можеха да съсипят това було.
Пухкавото ягуарче, още кутре, се бе проснало на сянка, с протегнати задни лапи и глава, отпусната на огромните предни лапи. Парапетът на верандата хвърляше сянка и караше кремавата й козина да изглежда на райета, загатвайки за прекрасния златист кехлибарен цвят, който щеше да придобие, щом достигне своята зрелост. Тя погледна Амели с печалните очи на наказано котенце.