— Мръщиш се, Онка… — извика й Амели, — и аз не те обвинявам за това… ти само искаше да видиш какво става, нали?
Котката наостри уши и изразът на надежда се върна в погледа й.
— Хайде тогава, скъпа моя — забърбори й Амели, вдигна я на ръце и я целуна по нежното петно точно над лъскавото й носле. Онка игриво размаха тромава лапа, но Амели успя да я хване, преди да я е уцелила по лицето.
— Не, не, Онка. Не и преди да разбереш, че ноктите ти могат да ме наранят.
Котката се отпусна в ръцете й като бебе и изпъчи коремче, а тя й дърдореше нещо, чешеше я под брадичката и я галеше по пухкавата козина.
— Никога не съм виждала нещо подобно — зачуди се Ксара, — това създание ти се е отдало. Не знам какво ще стане, когато порасне и ти се наложи да се отървеш от нея.
— Да се отърва от Онка! О, Ксара, никога няма да направя това!
Ксара гледаше скептично на котката, не остана очарована, когато Едуар я подари на Амели като подарък преди сватбата. Тя знаеше каква слабост на Амели са котките, а това малко ягуарче бе очарователно. Но то щеше да порасне и да стане силно животно.
— Дресирам я — гордо заяви Амели, — погледни, тя вече върви само след мен.
Котката покорно я следваше по петите и спираше, щом тя спре.
— Още не се е научила да седи, но ще се научи. Не трябва да се тревожиш, Ксара, много хора си отглеждат ягуари като домашни любимци, те са истински верни на господарите си.
Онка се търколи по гръб и замахна с лапа към панделката, която Амели бе провесила над нея.
— Онка — каза й с любов тя, — ти си най-хубавият ми сватбен подарък.
Роберто вървеше из пазара. В този ранен час вниманието му бе напълно погълнато от търговците, носачите и останалите купувачи като него, пазаруващи за своите магазини, ресторанти и хотели. Бе пет часа сутринта и той бе там като всяка сутрин през последните два месеца, за да се научи как да купува продукти за Хотел Д’Орвил и Павилиона. Това бе само един от аспектите на „усвояването на занаята“, както го наричаше Едуар. Той пъхна ръце в джобовете си, докато наблюдаваше как помощник-готвачът на Павилиона избира от камарите хранителни продукти и проверява дали патладжаните са достатъчно зрели. Роберто вече бе обсъдил количествата с него, научавайки, че пилеенето или презапасяването могат да доведат ресторанта до бърз финансов крах. Никога нищо не бяха похабявали в Павилиона и въпреки това всичко бе превъзходно прясно.
— Сега се връщам в кухнята, сеньор Роберто — извика му младият готвач, — там очакват покупките.
Роберто се протегна уморено. Да ставаш в четири и половина всеки ден не беше лесно. Но въпреки това си струва, мислеше си той, пробивайки си път през тълпата на улицата. Трябва да познаваш всяко нещо, свързано с хотела, за да го ръководиш, от покупката на зеленчуци до наглеждането на ресторанта, от подобаващия ритуал за посрещане на гостите до баланса на счетоводството. А и откак бе започнал да работи в Хотел Д’Орвил, той откри, че се интересува от всеки аспект на хотелиерството. Ще ми трябват две години, мислеше си Роберто, докато вървеше по Руа Овидор, за да може да се каже, че съм управител на хотел. После можеше да работи навсякъде по света — във Франция, в Швейцария, може би дори в Англия. Нещо го жегна, като си спомни за пропуснатите години в Оксфорд. По вина на Диего… но всъщност не беше така, собствената му слабост го накара да пропусне решаващите изпити. Но за това си бе платил, работейки във фазендата през всичките тези месеци.
Погледна часовника си, докато отваряше вратата на кафене „Милтиньо“. Имаше време само набързо да изпие едно кафе, преди да се прибере.
Кафенето бе изненадващо оживено, какви ли не хора, дошли на пазара, закусваха след усилната работа през деня, който за някои започваше в полунощ — имаше и такива, за които не денят започваше, а нощта свършваше. Поглеждайки лицата им, той си спомни себе си след подобни нощи, с горчиво отвращение, със съжаление… е, слава Богу, всичко това бе останало в миналото. Амели бе животът му сега, неговият прекрасен простичък невинен живот.
— Ей, здрасти.
Познатият глас бе съпроводен с ехиден смях и Роберто, без да поглежда, разбра кой е.
— Как е да си сгоден? Като да те угояват, за да те заколят после, а?
Роберто изпи на една глътка още горещото кафе и с трясък постави обратно чашката върху чинийката.
Диего сложи ръката си върху неговата.
— Имаш ли нещо против да поседна? В края на краищата, стари приятели сме, нали така?
Той придърпа стола си по-близо до този на Роберто.
— Мислех да дойда да те видя, откак прочетох съобщението, но дълго време бях извън града — Ресифе, Байя… Къде ли не, нали знаеш.