— Поканен си на сватбата — глухо каза Роберто — заедно с родителите си. Майка ми изпрати поканата.
Очите на Диего под дебелите тъмни вежди блестяха развеселено.
— Знам. Как ще я понесеш, Роберто? Женитбата имам предвид — всяка вечер с една и съща жена?
Ясносините очи на Роберто срещнаха смуглия поглед на Диего и хиляди спомени изплуваха от тази среща.
— Мисля, че трябва да знаеш — дрезгаво отвърна Роберто, — че се женя за Амели, защото я обичам.
Той отвърна очи, взе празната чашка и отново я надигна. Правеше всичко, за да избегне погледа на Диего.
— Любов! — Прозвуча надменно гласът на Диего. — Какво значение може да има любовта за такъв като теб? Ти знаеш, че си различен, Роберто, и двамата сме различни. Ожени се — но ще съжаляваш.
Той се наведе по-близо до него и Роберто усети дъха му, вонящ на вкисната кашаса, знаеше как е прекарал нощта… почти почувства ласките, с които сигурно е била засипана плътта му…
Изведнъж той стана, събаряйки стола си в бързината, а хората стреснати се обърнаха, но видяха само как профучава покрай тях към вратата.
Диего го последва.
— Ще дойда на сватбата ти и ще се държа прилично. Обещавам. Но възникна една неприятност във фазендата и имам нужда от помощта ти.
Роберто продължаваше да върви. Диего подтичваше от едната му страна, нареждайки едно след друго.
— Става дума за баща ми — каза той. — Знаеш колко му е било трудно през всичките тези години. Един господ знае защо не продаде фазендата, когато можеше, подведе се от ниските лихви на кредитите и я ипотекира цялата — до последния хектар. Както и къщата. Сега не може да плати и бирниците го заплашват, че ще дойдат да вземат всичко.
Роберто се спря. Тео Бенавенте бе най-верният приятел на баща му, как можеше той да не знае, че е изпаднал в такава беда?
— Но това е ужасно, трябва да помолим баща ми за помощ. Знаеш, че ще му заеме пари, за да плати ипотеката.
Диего се втренчи в него.
— Да, ще му заеме. Всъщност, Роберто, той вече го направи. Просто, изглежда, тези пари… е… загубили са се по пътя.
— Какво искаш да кажеш? Къде са парите?
— Баща ти даде чека на мен като агент на баща ми в Рио. — Той сви рамене и усмивчица се появи в ъгълчетата на устните му. — Имах пълномощно. Не беше трудно аз да ги изтегля. После направих няколко инвестиции — струваше ми се, че ще имам късмет — обаче, изглежда, не съм преценил правилно… нали знаеш как бързо се стопяват парите — малко тук, малко там.
— Това не може да са били просто „малко“ пари! Господи, Диего, как си могъл да го направиш? Ти си съсипал баща си!
Диего се усмихна. Слабото му привлекателно лице изглеждаше незасегнато от среднощните гуляи или пък от угризения на съвестта.
— Познаваш ме, Роберто — винаги си казвал, че не съм добър. Но сега имам проблем с този бирник. Следващите няколко дни той ще отиде във фазендата, за да я вземе. Мислех си, че ако успея да го отклоня, преди да стигне при баща ми, ще мога да си поприказвам с него — може би да му дам малко пари и да му обещая и други само и само да отсрочи малко нещата. Имам нужда от помощта ти, Роберто.
Роберто се извърна.
— Не — твърдо каза той, — няма да ти помогна.
Диего крачеше до него.
— Ще ми помогнеш и още как… в края на краищата, нали искаш да се ожениш за Амели?
Роберто забави крачка.
— Какво искаш да кажеш?
Те се изправиха един срещу друг, без да ги е грижа за пешеходците, които се блъскаха покрай тях по сега оживената улица.
— Можех да й кажа истината за теб, Роберто. Искам да кажа, аз наистина искам вие двамата да бъдете щастливи.
Диего се усмихна невинно като дете, докато очакваше с ръце в джобовете отговора на Роберто.
Как може да е толкова спокоен, питаше се Роберто. Та той ме изнудва! Какво да правя? Какво мога да направя?
— Не е заради мен — смени тактиката Диего, — заради баща ми е. Знам, че съм грешил — много съм грешил. Но сега трябва да му помогна. И се нуждая от помощта ти.
— Какво искаш да направя? — сухо попита Роберто.
— Имам нужда от малко пари. Дай ми колкото можеш.
Диего си помисли за сейфа на хотела, сега Роберто имаше достъп до него.
— Прилично количество, Роберто.
Нямаше сам да определя цифрата, щеше да остави Роберто да направи това. Той очакваше някаква реакция от него, но напразно.
— И искам да дойдеш с мен във фазендата — добави после, — ще се нуждая от помощта ти за този бирник — може да не повярва на думата ми, — трябва да му кажеш, че си управител на имението на баща ти и че той се е съгласил да ми стане гарант. На теб ще ти повярва.
Роберто стисна устни.