Изведнъж сграбчи с ръка шията на мъжа и изви главата му назад. Един тънък нож проблесна пред гърлото му.
— Диего! Какво правиш? — веднага скочи на крака Роберто.
— Не се приближавай — предупреди го Диего, гласът му бе остър като ножа в ръката му, някакво удоволствие се долавяше в заплашителния му поглед. Роберто застина на мястото си, внезапно го обзе страх.
— Казах ти да ме оставиш аз да се оправям с това.
После Диего се обърна към мъжа:
— Това е една разписка, в която казваш, че си получил парите. Подпиши!
— Но вие не сте ми платил, сеньор.
— Точно така… ще подпишеш или предпочиташ да те убия?
Гласът на мъжа се разтрепери:
— Ще подпиша, ако ми дадете парите.
Диего се засмя и доближи ножа до гърлото му. Капчица кръв блесна на врата на мъжа и той веднага сграбчи хартията. Гласът му бе изтънял от страх.
— Ще подпиша, сеньор.
Диего отпусна хватката и подаде на бирника писалка. После се усмихна на Роберто:
— Казах ли ти, че всичко ще е наред.
Роберто усети огромно облекчение.
Бирникът му подаде хартията с трепереща ръка. Диего я прочете, после внимателно я сгъна и я постави в джоба си. Наведе се напред, Роберто видя проблясването на ножа в ръцете му и докато се усети той ловко и бързо бе прерязал гърлото на бирника. Кръвта шурна и се смеси с пламъците, защото трупът на мъжа беззвучно падна напред край огъня. С дрезгав вик Роберто го сграбчи, измъквайки го от огнените езици.
— Господи, Диего, какво направи? — изкрещя той.
— Убих го, разбира се — хладнокръвно отвърна Диего, докато държеше ножа си над пламъците, за да го почисти. — Какво друго можех да направя?
— Но ти ми каза, че искаш да го убедиш, че ще се опиташ да приказваш с него… да се споразумеете нещо.
Диего бе ледено спокоен и разумен.
— Не можеш да се споразумееш с тези копелета, просто си плащаш или. Не виждаш ли, Роберто, имам подписана разписка… мъжът просто изчезва. Ще си помислят, че е избягал с парите или че е бил ограбен. Всеки ден се случва. И никой никога няма да узнае какво направихме.
— Какво направихме? Ние ли?
Диего се засмя.
— Ами ти беше тук, нали? Ти и аз, Роберто. Спасихме фазендата на баща ми — това е единственото, което има значение. Сега само трябва да се отървем от него.
Роберто погледна подгизналото в кръв тяло в краката си.
— Да се отървем от него? Трябва да си полудял, Диего.
Той трепереше от шока и се почувства зле.
— Разбира се, че не съм полудял, просто съм практичен. Бе застанал на пътя ми и щеше да причини много неприятности. Това беше идеалното разрешение. А сега ела, трябва да ми помогнеш да го заровим.
— Не мога — прошепна Роберто. — Не мога да направя това.
Диего заобиколи огъня и постави ръце на раменете на Роберто.
— Разбира се, че можеш, Роберто — почти бащински изрече той, — хайде сега, не е трудно. Ще изкопаем дупка и ще организираме на този тип прилично погребение. Не можем да го оставим просто така тук, да го намери някой и да загазим и двамата. В края на краищата, никой няма да знае кой го е направил, нали, дали си бил ти, Роберто — или пък аз?
Зениците на Роберто се бяха разширили от ужас, докато Диего изваждаше от кожените дисаги лопатите, които бе купил в Сантус.
— Хайде — изкомандва го той, — да свършим тази работа.
Реалността на ситуацията изплува изведнъж, щом Роберто осъзна какво се бе случило. Това не бе просто изблик на моментно насилие — Диего бе планирал убийството още от самото начало. Бе планирал да заплете и него, така че да не му остави вратичка за бягство. Образът на усмихнатото невинно лице на Амели изплува в съзнанието на Роберто. Мили боже! Той бе загубил Амели. Сега Диего никога нямаше да го остави на мира.
Той вдигна лопата, последва Диего в шубрака и започна да копае на определеното място. Заедно пренесоха тялото, положиха го в плиткия гроб и го покриха с листа. Щом свършиха, се спогледаха мълчаливо.
— По-добре да отидем у вас — най-накрая каза Диего, подритвайки остатъците от огъня. — Баща ми не знае, че съм тук и по-добре да не знае. Така, ако го питат нещо, ще може да им каже истината — не е виждал никого и само той и майка ми са били в къщата.
Ездата до имението на ду Сантус премина в мълчание и когато той най-сетне видя осветените прозорци на голямата къща, на Роберто му се стори, че никога нищо не е изглеждало по-гостоприемно и сигурно. Въпреки че за мен нищо вече няма да е същото, отчаяно си помисли той, това е най-ужасният миг в живота ми.
Леля Агостиня бе вече много стара, но си оставаше кралицата на дома и точно тя се втурна в салона да ги поздрави.
— Роберто — засия тя, разтваряйки обятия, — ела да ме целунеш.