— Малко съм мръсен, лельо Агостиня — наведе се напред Роберто да я целуне, избягвайки прегръдката й. — Яздих дълго. По-добре да се поизмия.
— Кой е с теб? — попита тя, взирайки се в тъмното зад гърба му.
Диего пристъпи напред.
— Аз съм, лельо Агостиня — усмихна се той. — Диего.
— А, Диего. Ами, влизайте и двамата. Вие, разбира се, сте изцапани. Как само изкаляхте пода! Но какво е това? — Агостиня докосна сакото му. — Кръв! Да не си се ударил?
Роберто я отблъсна с ръка.
— Не, не… Не съм се ударил. Няма нищо, лельо Агостиня, просто драскотина. Ще отида да се измия.
— Драскотина? И от нея цялата тази кръв?
Роберто погледна надолу към ризата си, върху която кръвта на бирника бе засъхнала в тъмноръждиво петно.
Изведнъж му се доповдига. Трябваше да свали тези дрехи!
Себастиау отвори вратата на кабинета. Кой можеше да бъде по това време на нощта? Не беше ли това гласът на Роберто? Той пристъпи в стаята — там бе Роберто, пребледнял и раздърпан, а Диего стоеше до него.
— Какво се е случило? — извика тревожно Себастиау. — Какво правите тук вие, двамата?
Роберто се олюля и коленето му се подкосиха.
— Агостиня, той сигурно е ранен — извика Себастиау, завтичайки се да го подхване, преди да се е свлякъл на земята. — Господи, погледни в какво състояние се намира! Диего, какво се е случило?
— Падна от коня — нагло излъга Диего. — Предполагам, че е бил уморен и не забеляза един нисък клон, докато яздехме през гората. От сблъсъка падна от седлото — затова е толкова кален.
Себастиау разкъса ризата на Роберто и се втренчи в гърдите му, по които нямаше и помен от някакъв белег. Внимателно ги опипа с ръка. Нямаше рана. Очите на Роберто полека се отвориха и той започна с усилие да се изправя.
— Помогни ми — отсечено се разпореди Себастиау и Диего побърза да изправи Роберто на крака. Заедно му помогнаха да седне на един стол в малкия кабинет. Огънят гореше весело, пропъждайки навън студа на мъгливата нощ, а леля Агостиня трескаво се суетеше наоколо.
— Кажи ми какво се е случило, скъпи мой — започна тя. — Остави твоята стара леля да ти помогне.
Роберто се наклони напред, стиснал главата си в ръце.
— Нищо не можеш да направиш — уморено отвърна той. — Вече никой нищо не може да направи. Твърде късно е.
— Какво означава всичко това? — попита Себастиау. — По-добре ми кажи, Диего — обзалагам се, че каквото и да е — в тебе е причината.
— Какво искаш да кажеш? — развика се Диего. — Всичко е наред! Роберто просто е уморен и превъзбуден — това е!
— Той не е падал от никакъв кон тази вечер и ти го знаеш! — заплашително каза Себастиау. — Искам да знам какво се е случило.
— Нищо не се е случило — нищо нередно.
— Не, Диего, нещо не е наред.
Лицето на Роберто изглеждаше изтерзано.
Диего го погледна предупредително.
— Роберто…
Себастиау протегна ръка и докосна петното по ризата на Роберто.
— Чия е тази кръв? Господи, какво сте направили вие двамата?
— Кажи му, Диего. Трябва да му кажеш какво се случи.
Погледът на Роберто бе непоколебим.
— Нищо не се е случило! Не знаеш какво говориш, Роберто. Той е в шок, не виждаш ли? — Очите на Диего проблясваха злобно, докато гледаше Себастиау. — Падна от коня. Ще се оправи, като се наспи.
Роберто избухна в смях.
— Като се наспи! — извика той. — Като се наспи! Никога вече няма да мога да спя!
Диего се отправи към вратата.
— Кажи му, Диего — или аз ще го направя!
Диего спря за миг с ръка върху дръжката на вратата. Леля Агостиня объркана наблюдаваше сцената, подушвайки зло и насилие във въздуха.
— Диего го уби, Себастиау! Той уби бирника! — думите се изтръгнаха от гърлото но Роберто в дрезгав поток. — Накара го да подпише разписката за парите и после му преряза гърлото. Неговата кръв е по мен — помогнах му да го зарови в гората.
И четиримата останаха вцепенени от думите му, дори Диего изглеждаше неспособен да се помръдне.
— Айййй — зави Агостиня и наруши мълчанието, разпервайки ръце във въздуха, — убийство! Божичко, убийство!
Себастиау се озова при вратата, преди Диего да успее да натисне бравата.
— Не — твърдо каза той, — ти ще останеш тук, Диего. Искам да чуя онова, което имаш да казваш.
Диего скръсти ръце отпред и се облегна на затворената врата. Ехидна усмивчица се появи в ъгълчетата на устните му.
— Истина е — кротко каза той. — Аз го убих. Направих го заради баща ми — бе на път да загуби фазендата, нали разбираш. Тя означаваше всичко за него, както и за твоя баща — принадлежи на семейството ни от няколко поколения. Такава загуба би обезсмислила живота му. Трябваше да му помогна, Себастиау — гласът му бе тих и убедителен, — как бих могъл да понеса гледката на собствения си разорен баща? Нямах намерение да убивам онзи човек — просто така се случи.