— Не е вярно — изтощено промълви Роберто. — Той беше замислил убийството. И освен това не ти каза, че баща ни му е дал пари, с които сеньор Бенавенте да покрие неизплатените си дългове. Диего ги е откраднал! Откраднал ги е от нашия баща — също и от своя. А после, когато е трябвало да поеме последствията от това, е замислил убийството. Той ме накара… придума ме, искам да кажа — да отида с него, но аз не знаех, че се кани да убива човека. Кълна се, че не знаех! Мислех си, че просто се нуждае от помощ, за да убеди бирника да почака още известно време. Дадох му на заем и някакви пари…
Себастиау се обърна към Диего:
— А ти го уби и задържа парите.
Диего извади документите от джоба си.
— Имам разписка — спокойно отвърна той. — Както е известно на всички, платил съм му.
— Но нали ние знаем, че не си, Диего? — гласът на Себастиау бе изпълнен с презрение. Искаше му се да цапардоса ухиленото лице на Диего. Как е могъл Роберто да се остави да бъде въвлечен в това?
— Разбира се — уверено отвърна Диего, — вие нищо няма да предприемете.
— Защо мислиш така?
— Защото Роберто също е замесен, колкото съм замесен и аз. Винаги мога да кажа, че той е намушкал мъжа… че просто е обезумял, че е бил пиян. Добре си пийва хрисимичкото ти малко братче, знаеш ли?
— Никога няма да ти повярват — ужасен извика Себастиау. — Вече ти се носи лоша слава из Рио, полицията ще разбере, че си бил ти. Роберто не е невинен, но не е убиец!
Диего се приближи до камината и безгрижно се облегна на нея, подритвайки с крак един пън навътре в огъня.
— Роберто има и друга причина да не издава нищо. Да му кажа ли, Роберто? — подигравателно попита той.
Роберто стоеше като осъден на смърт в очакване гилотината да се стовари върху врата му, Себастиау го гледаше съжалително, мислейки си за това как Амели щастлива се приготвяше за сватбата, така прелестна в пищната бяла рокля… а също за баща си и за майка си. Диего бе подметнал неща, които никой от тях никога не биваше да научи… не бе сигурен какви бяха те, но трябваше да направи нещо, за да го спре. Наля бренди в една чаша и я подаде на Роберто.
— Не можеш да ми кажеш нищо, което още не знам, Диего — излъга той, — а и каквото и да кажеш, то няма да ти помогне да не те арестуват за убийство. Роберто е бил заблуден от теб и неговата версия звучи правдоподобно — лесно ще бъде да се докаже какво е станало с парите, които баща ми ти е дал.
Диего изглеждаше неспокоен, заплахите му се бяха оказали напразни.
— Ами бъдещият съпруг на Амели? Остават само няколко седмици до сватбата. Ами баща ти — какво ще стане с него?
Гняв изби по лицето на Себастиау и той сграбчи Диего за яката.
— Моят баща ти е дал тези пари в името на приятелството, за да спаси дома ви, препитанието ви — баща ти! Как смееш да го заплашваш сега! И Амели. Не е трудно да я нараниш, нали? Но какво ще спечелиш от това, Диего? Не виждаш ли, че Роберто е приключил с теб завинаги?
— Така ли е? — откопчи се Диего от Себастиау и се изправи срещу Роберто. — Така ли е наистина, Роберто?
— Така е. Мисли си каквото искаш. Прави каквото щеш. Не искам никога повече да те виждам.
Роберто затвори очи, като че ли очакваше Диего да го удари.
— Ще сключа сделка с теб, Диего — внезапно каза Себастиау. — Ще запазя в тайна всичко, но при едно условие. Никога повече да не доближаваш семейството ми. У теб са парите на Роберто — използвай ги, за да напуснеш тази страна. Ако не го направиш, тогава ще отида в полицията. И те предупреждавам сега, Диего, не си въобразявай, че това означава след няколко месеца да се появиш отново, сякаш нищо не се е случило. Стой далеч от Роберто и от Амели — завинаги.
Очите на Диего проблеснаха и той хвърли поглед към Роберто, който все още седеше неподвижен в голямото кресло. Не можеше да си позволи да се замеси в съдебен процес — дори да го оправдаеха за това, още няколко неща висяха над главата му в Рио и Сантус. Той за последен път погледна Роберто и се отправи към вратата.
— Много добре — обърна се към Себастиау, — ще замина. Утре ще бъда на кораба. Ще пиша на баща ми и ще му кажа, че ипотеката е платена от сеньор ду Сантус и че съм решил да опитам късмета си в друга страна за известно време. Човек никога не знае — добави с усмивка той, — може да се окаже забавно.
Агостиня отстъпи назад към стената, щом Диего мина покрай нея, суеверно замятайки лице с престилката, за да се защити от уроки.