Роберто гледаше втренчено огъня; танцуващите пламъци замъгляваха погледа му, докато той се ослушваше за звука от затваряща се врата. Най-сетне всичко бе свършило.
— Няма да задавам повече въпроси — каза Себастиау, — защото ми се струва, че за тази нощ ти е достатъчно. Не ме интересуват никакви обяснения или причини — дори не искам да знам за какво намекваше Диего. Знам, че не си бил виновен за убийството и това ми стига. Но те моля за едно — всъщност предупреждавам те, Роберто — нищо от това никога не трябва да наранява Амели. Разбра ли ме?
Роберто кимна отчаян.
— Бих дал всичко — всичко, Себастиау — никога да не съм познавал Диего. Обичам Амели, ти го знаеш. Никога няма да направя нещо, което да я нарани.
Себастиау също кимна, удовлетворен.
— Много добре тогава — каза той, помагайки на Роберто да се изправи на крака. — Нека те сложим в леглото, а Агостиня ще ти приготви някоя от своите билки, за да заспиш. Утре ще започнем на чисто.
63.
Сватбената церемония във величествената стара църква „Носа Сеньора ду Глория“ бе весело събитие и нито една от изящните златисти и сребристи украси на олтара не блестеше по-лъчезарно от лицето на Амели, когато даваше своя обет за любов към Роберто. Тя излъчваше щастие, което я обгръщаше като аура, докато крачеше с него под ръка по посипаната с цветя пътечка между редовете под възвишения акомпанимент на орган и усмихнатите лица на петстотин роднини и приятели.
Камбаните огласиха тяхното щастие. Млади и силни, руси и красиви, те се показаха на слънчевата светлина в един тържествен син ден.
Изабел, хваната под ръка с Франсиско Кастело ду Сантус, следваше свитата от шест малки шаферки, всички братовчедки ду Сантус, надолу по пътечката, усмихвайки се от удоволствие.
— Нищо не може да ме направи по-щастлива — прошепна тя на Франсиско, — от това да видя онези двамата венчани. Изглежда, това бе единственото, което можеше да се случи — те винаги са били заедно.
Франсиско бе горд със сина си.
— Радвам се, че той запази Амели за нашето семейство, щеше да ми бъде ужасно неприятно да я загубя. Сега ще имаме общи внуци, Изабел.
Те дружно се засмяха при мисълта, че кроят планове за внуци, преди още да са излезли от църквата, но тя знаеше какво има предвид той. Семействата ду Сантус и д’Орвил сега, когато Амели се бе омъжила за Роберто, щяха да се съберат в нещо повече от далечно роднинство.
Просторната шатра за увеселението бе опъната от терасата на Павилион д’Орвил, продължаваше и през градините на ресторанта, а гостите циркулираха по дървен под, покриващ моравите, наслаждаваха се на най-доброто, което Павилионът можеше да осигури за едно сватбено тържество. Роберто бе положил големи усилия да открие подходящите музиканти, които да свирят за тях, и щастливите звуци на самбата и карнавалните песни от време на време се преливаха във валсове и романтични мелодии от Европа и Америка.
Едуар наблюдаваше как неговото малко момиче, хубавата булка, ведра и елегантна в надиплената рокля, поздравява гостите, смее се заедно с Роберто на шегите им, разрязва тортата и отговаря на наздравиците и комплиментите с един небрежен, неподправен чар и се надяваше да е винаги щастлива, както в този ден.
— Ще танцуваш ли със стария си татко? — малко тъжно я попита той като я прегърна и се засмя на хубавите й очи.
— Знам, че звучи банално — каза й, — и може би се държа като всеки друг баща на сватбата на дъщеря си, но сякаш вчера беше, когато те носех на раменете си и най-важното събитие на седмицата бе появата на ново зъбче или на още някоя драскотина на коляното ти.
Амели облегна глава на гърдите му, усещайки под топлата си буза чистата му колосана риза.
— Ти си най-добрият баща, който може да има някое момиче. Какво щях да правя без теб. Спомняш ли си как те ревнувах на твоята сватба? Как можех да знам тогава, че ти и Ксара трябва да сте се чувствали по този начин?
— Ще ти издам една тайна — прошепна Едуар, — ако беше някой друг, а не Роберто, щях много да ревнувам.
Амели се засмя възторжено.
— Добре, сега не се чувствам толкова виновна пред теб и Ксара.
Една сянка премина през лицето й.
— Но може би изпитвам вина към Леони.
— Недей — тихо промълви Едуар, — тя можеше да дойде, Амели, но почувства, че е по-добре — по-безопасно — да не идва.
Той отново се сети за писмото, което му бе написала Леони. Тя никога нямаше да се избави от страха си пред Мосю: макар той да бе почти парализиран и да живееше отшелнически, все още властваше над живота й.
— Някой ден пак ще отидем да я видим — решително каза Амели. — Поне знае за Роберто — знае за кого се омъжвам. За кого се омъжих — поправи се тя със смях. — Едуар, иска ми се да можех да я обичам — искам да кажа, радвам се, че се запознах с нея, това много ми помогна. Всъщност това, че се запознах с Леони, ми помогна да порасна най-накрая, струва ми се. След като вече не беше такава мистерия, се почувствах по-сигурна. Обичам теб и баба — но не мога да кажа, че обичам истинската си майка. Не е ли ужасно от моя страна.