64.
Нил още беше главният път на Египет, по него продължаваха да се движат грациозни фелуки — лодки с триъгълни платна, точно както през вековете и династиите. Леони бе на крак от зори, седеше на палубата на хубавата лодка вила в Луксор и наблюдаваше как първите утринни лъчи на слънцето багрят в златисто масивните канари на Деир-ал-Бахри и Долината на царете на западния бряг на реката. Фактът, че името на долината бе същото като нейното име бе една от причините тя да бъде тук — другата бе Сахмет.
— Бахри — обърна се тя към Джим, докато разглеждаха картата, която само преди месец бе открил в една английска книжарница в Ница. — Възможно ли е от там да идва баща ми? Изглежда ми прекалено необичайно, за да бъде съвпадение? Може да имам роднини там… може би моят баща дори се е върнал да живее на това място?
— Сигурно разбираш, че е малко вероятно — Джим бе практичен както винаги.
— Да — но въпреки това.
Очите на Леони блестяха с такава надежда, че той не можеше да я разочарова. Напоследък бе преживяла достатъчно. Единствен той знаеше колко болезнено за нея бе да се откаже да присъства на сватбата на Амели, макар, разбира се, освен опасността, която тя все още усещаше като реална, и двамата да бяха осъзнали невъзможността на тази ситуация. Леони бе приела добрите намерения на д’Орвил да я поканят, но бе проявила такт и сила да остане на заден план. Това несъмнено я бе наранило. Джим се благодареше, че интересите й я бяха отвлекли от тягостните размисли за дъщеря й и изпълнили с желание да разбули собственото си минало. И, разбира се, да види Сахмет.
— Добре — съгласи се най-накрая той, — да отидем в Египет и да видим с очите си Храма на Пта и добилата мрачна слава статуя на Сахмет. Нека веднъж завинаги съществото ти се освободи от това, Леони.
Леони извърна поглед от струпването от лодки вили, на които слуги с червени фесове трескаво миеха посудата и лъскаха вече блестящите месингови парапети, и го насочи към пустинния пейзаж на близкия бряг, който най-сетне бе разкрил погребаните в продължение на много години съкровища и тайните на своите богове. Но не и нейните тайни, все още не. Бяха в Луксор вече три дни, а тя още не бе успяла да посети Храма на Пта и статуята на Сахмет. Защо, питаше се, защо го отлагам? Все си повтарям, че е защото първо искам да науча нещо за семейството си, за да се почувствам повече египтянка, по-близо до своите корени и своето минало. Но дали това е истина? Или е страх? И ако е страх — тогава от какво се страхувам?
— Леони — появи се на палубата Джим с чаша гъсто черно кафе в ръка. Смръщи се, щом го опита и седна до нея.
— Е, какви са плановете ни за днес?
— Мисля, че трябва да посетим Долината на царете — гробниците сигурно са незабравими.
Погледът му бе скептичен.
— А Сахмет?
— Не днес, Джим.
Той отпи от кафето. Поне гробниците щяха да бъдат по-интересни от битките с непроявяващи ни най-малко разбиране бюрократи в разпадащи се канцеларии, където стенните вентилатори не прогонваха непоносимата задуха, а просто полагаха още един слой прах над изсушените от вековете документи. Купчините натрупани по етажерките и пода книжа напомняха пирамиди, от които навън стърчаха като кули навитите им краища. Може би някоя от тези крехки прашни хартии съдържаше доказателствата за ражданията и смъртите в семейството, наречено Бахри, но той бе сигурен, че никога няма да я намерят.
— Миля, че трябва да отидем до някои малки селца — каза Леони, — можем да поговорим с хората там — да ги попитаме дали знаят за семейство, наречено Бахри.
— Ще наема водач, който може да ни обяснява — отговори Джим, — но не искам да възлагаш прекалено големи надежди, Леони. Обещай ми.
Леони знаеше, че това е само една дребна възможност.
— Обещавам — въздъхна тя.
Хабиб Ясин бе само на двадесет и четири, но вече бе опитен водач. Той се чувстваше, както сам казваше на клиентите си, повече у дома в гробниците и храмовете от миналото, отколкото в собственото си жилище.
— Сбъркал съм века, в който съм се появил — каза той, бършейки очилата в ризата си, докато вървяха към долината. — Трябваше да се родя през осемнадесетата династия — а може би съм живял и тогава.
Леони го погледна с любопитство.
— Какво искаш да кажеш, Хабиб?
Хабиб постави блестящите очила на огромния си нос. Очите му, кръгли и тъмни като две череши, блестяха от ентусиазъм зад дебелите стъкла.
— Древните египтяни вярвали, че когато умреш, започва пътуването ти през подземния свят и ако оцелееш по време на това пътуване, ще се родиш отново. Аз се чувствам толкова у дома в древната култура, че понякога си мисля: „Точно това трябва да се е случило с мен.“ — Той приятелски се усмихна на Леони. — Ще разберете какво имам предвид, когато видите гробниците.