Нищо от онова, което им бе казал Хабиб, нито снимките или книгите, не биха могли да ги подготвят за необятността на това, което видяха. Великите гробници храмове на цар Ментухотеп II и царица Хатшепсут се издигаха от скалите на масивните канари на Деир-ал-Бахри, внушителни с колосалните си размери и своята древност.
Джим държеше ръката на Леони в своята, докато Хабиб разказваше истории от 1100 година преди Христа, сякаш всичко се е случило вчера. Бе невъзможно да не те порази всепоглъщащото величие на мястото, едновременно толкова древно и толкова близко.
Леони надзърна през прашната светлина на гробниците към изрисуваните фризове. Цветовете бяха ярки — теракота и корал, тюркоаз и злато.
— Те не са просто приказки и легенди — шепнеше Хабиб до нея, — тези хора са били живи. Царете са управлявали земите им, имали са деца и дворци и свои богове — пръстът му сочеше детайлите по фриза. — Мъжът, който виждате, този с вола, той е съществувал, обработвал е тази земя, притежавал е този вол — и е изглеждал точно както го виждаш тук.
— Имам чувството, че го познавам — въздъхна Леони.
— Историята е безсмъртна, защото продължава във всеки един — каза Хабиб, — всички ние сме моделирани от събитията на миналото.
— Ще ни придружиш ли, Хабиб? — внезапно попита Леони. — В селцата. Трябва да открия собственото си минало.
— Разбира се, мадам. — Той се поколеба. Джим му бе обяснил мисията им и той също бе усетил, че това е безсмислено. — Но селата не са такива, каквито са били някога. Много са си тръгнали от там, за да търсят работа в градовете. Сега хората са се пръснали в Кайро и Александрия. Само мъртвите не могат да си тръгнат оттам. — И той посочи гробниците с ръка.
Погледът на Леони срещна този на Джим. Той сви рамене, но нищо не каза.
— Поне можем да опитаме — не искаше да се откаже тя, — а след това утре ще отидем в Карнак.
При Сахмет, помисли си Джим. Най-после.
Леони лежеше в леглото си, втренчена в тавана. Само ритмичното бръмчене на вентилаторите и тихият плисък на реката по корпуса на лодката вила нарушаваше горещата следобедна тишина. Джим се бе изтегнал по корем до нея, голото му тяло бе влажно от пот. Тя протегна ръка, за да го докосне. Бе прекалено задушно, за да лежат прегърнати както обикновено и на нея й липсваше физическият контакт. Защо го накара да дойдат тук? Никога нямаше да открие семейството си, сега го знаеше. Селцата бяха потискащи, наплютите от мухи прозорци на къщите изглеждаха тягостно. Вместо да я приближи до корените й, видът на облечените в черно стари жени пред глинените къщи неизличимо се бе запечатал в съзнанието й и я караше да се чувства по-чужда на всичко това от времето, когато завръщането при миналото й бе само смътна мечта. Ако това бе нейното минало, тя не се чувстваше част от него.
Кайро, да, него разбираше — градът с горещите претъпкани булеварди и загадъчните самотни улички, с пазарчетата, пълни с разкош, подправки, безполезни сувенири и стари скарабеи, и зловещите магазинчета, чиито врати подобно тунел извеждат в мрачни, тъмни стаи, където се продава бог знае какво? С елегантните къносани госпожи, чиито дрехи пристигаха чак от Париж, ала козметиката и парфюмите счукваха и пресоваха направо тук, по пазарчетата, с изисканите бизнесмени, издокарани в току-що изгладени ленени костюми и панамени шапки, купуващи златни бижута за своите пищни любовници от занаятчиите, които седяха по турски на килимчетата си и рекламираха изящни обеци и огърлици със сложни за изработване древни мотиви.
Леони въздъхна — бе се почувствала част от Кайро, но не и от това. Сега вече знаеше какво бе имал предвид Хабиб, Долината на царете бе по-жива от селата. Може би нейният дядо е живял в някое от онези места и е избягал, за да спаси противоречивите нишки на миналото? Леони не можеше да си представи баща си тук, бе по-лесно да си мисли за него като за красив енергичен млад атлет, очароващ впечатлителните момичета сред публиката, яздейки без седло в кръг около цирковата арена или може би отивайки на среща в някое кафене на някоя от мистериозните улички в кварталите на Кайро?
А Сахмет? Не беше ли и тя просто мечта? Изведнъж Леони почувства, че не може да чака повече. Щеше да отиде в Храма на Пта веднага, още този следобед. Тя погледна Джим, все още потънал в дълбок сън до нея. Щеше да е по-добре да отиде сама.
Тихичко се измъкна от леглото и погледна часовника. Показваше четири и половина. Към пет слънцето щеше да загуби силата си. А и знаеше, че в пет Хабиб ще е в кафенето до пристанището.