Леони пристъпи отново напред, статуята още я държеше под своето особено очарование. Нямаше от какво да се страхува, сега бе сигурна в това. Единствено тъмнината и неочакваната големина на статуята я бяха накарали да се почувства неспокойна. Тя вдигна поглед към лицето на Сахмет. Гранитът изглеждаше гладък и хладен.
— Тук съм — прошепна тя най-накрая. — Не знам какво очаквам от теб, но дойдох — най-сетне.
Сляпото лъвско лице бе неподвижно и Леони пристъпи още една крачка напред. Вече бе на такова разстояние, че можеше да я докосне, само трябваше да се протегне. Направи го, каза си тя, през всичките тези години си се питала за Сахмет, повече от питане — вярвала си, че Сахмет притежава власт над теб, че съдбата ти е предопределена. Докосни я.
Тя погали гладката гранитна ръка. Камъкът бе леденостуден на допир, но въпреки това запари на пръстите й. Извика от болка и залитна, щом се опита да се отдръпне. Не можеше да помръдне! Сенките се завъртяха около нея и тя се свлече на колене, улавяйки се за протегнатата ръка на Сахмет. Съзнанието й бе оживено от непознати шумове, цветове и топлина. А после изведнъж я изпълни усещане за покой, вече не усещаше болка в пръстите, а само успокояваща топлина от гранитната ръка, за която се държеше. Леони вдигна глава и погледна лицето на Сахмет, осветено от последния слънчев лъч. Не бе сбъркала през всички тези години, вече го знаеше. Нямаше как да разбере по какъв начин или защо, може би в някой минал живот тя е била свързана със Сахмет… каквото и да бе, трябваше да го приеме.
Гранитът стана леденостуден като преди. Леони отдръпна ръката си и се изправи. Ако и да бе дошла тук, за да се пречисти от бремето на миналото, не бе успяла, но се бе смирила да приеме бъдещето, каквото и да й донесе то.
Отстъпвайки назад от статуята, тя стигна до изхода, хвърли последен поглед през рамо и се показа на топлия вечерен въздух. Погледна ръката си. Бе ударена, а пръстите — натъртени.
— Мадам, добре ли сте? — Хабиб я наблюдаваше разтревожен.
— Да, да, добре съм.
Той бе видимо облекчен.
— Разправят странни истории за тази статуя и аз започнах да се притеснявам за вас, толкова дълго се забавихте.
— Какви странни истории?
— Сахмет била могъща богиня и нейното влияние още се усеща — имало няколко нападения на статуята от хора, които я смятали за дяволска. Имало дори такива, които се кълнели, че статуята протегнала ръце и ги докоснала, както и такива, които изпитвали слабост в присъствието й.
Очилата на Хабиб блестяха от последните отблясъци на слънцето, скривайки очите му.
— Кой знае — продължи той, — дали това е за добро или за зло, но по какъвто и начин Сахмет да влияе върху живота на хората, тя е могъща.
Леони бе умълчана, изцедена от преживяването. Хабиб погледна към нея, седнала на камъка, и улови ответния й поглед.
— Сахмет била съвършена любима — кротко добави той, — тя позволявала на всеки мъж да види у нея онова, което търсел.
— Трябваше да ми позволиш да дойда с теб — повтори Джим за десети път.
— Трябваше да отида сама, Джим. Не ме питай защо, но знаех, че трябва.
— И сега се връщаш и ми разправяш тази шантава история.
Леони погледна ръката си. Възморавата синина се разширяваше навън. Дали не беше сбъркала? Дали просто не бе припаднала и се бе подпряла на ръка инстинктивно? Джим бе убеден, че е станало точно така.
— Ще те заведа обратно там — решително каза той, — ще отидем заедно и тогава ще видим какво прави Сахмет!
Леони се загледа през прозореца. Бе осем сутринта, а слънцето светеше ярко. Щеше да бъде още един горещ ден. Внезапно се изпълни с непоносим копнеж по познатия пейзаж на Вилата на нос Фера. Не искаше повече този суров, изпечен от слънцето, пустинен свят и неговите древни мечти.
— Не, никога повече — въздъхна тя, — заведи ме в къщи, Джим. Моля те.
Той потърси погледа й, за да отгатне истинските й чувства… изглеждаше спокойна, с прояснено съзнание… дори доволна.
— Слушам, мисис Джеймисън — отвърна той облекчен, — събери бижутата си и да вървим у дома.
65.
Хотелът на улица „Деламбре“ бе западнал и Диего ядно огледа мазния коридор. Какво, по дяволите, правеше той на място като това? Намръщената старица зад прояденото от червеи бюро му подаде ключа, а той й даде няколкото франка, колкото струваше престоят за една нощ. Мразеше Париж — и французите! Шареният килим на стълбите бе износен от постоянното движение на множество стъпала, някогашното му жизнерадостно червено се бе превърнало в изтъняло ръждивокафяво. Една жена в рокля на цветчета забързано мина покрай него, цигарата й остави във въздуха следа от лютив синкав дим. Диего я проследи с поглед как преминава през отворената врата и излиза на улицата, извръщайки глава първо надясно, а после наляво, преди да закрачи надолу по хълма. Той знаеше що за хотел е това… погледът му следваше движението на жената — може би имаше някакъв начин да направи малко пари тук? По дяволите, тези сводници, които непрекъснато виждаше в баровете, щяха да го убият! Както и да е, нямаше хляб в това. Той искаше истински пари, такива, с които можеш да си купиш вечеря в „Риц“, а не само пиене в някой евтин бар.