Паянтовата ключалка лесно се превъртя и Диего огледа стаята — очукан шкаф, над който имаше розов умивалник, кана за вода и малък, някога бял пешкир. Един стол стоеше под мръсния прозорец, чиито тънки пердета скриваха потискащата гледка на калкана на съседната сграда. Той запали лампата и острият блясък на голата крушка, висяща от тавана, освети леглото. Кафявата дървена табла бе надраскана и олющена, а шнурът й от розов плюш бе покрит със зловещи на вид петна. Качи хубавия си кожен куфар на стола и отметна покривката на леглото. Чувстваше се изтощен — колко нощи бяха минали, откак за последен път бе спал като хората? Той уморено се излегна на леглото — щеше да е по-добре да не залага повече, когато е толкова уморен — събираха му се сигурно четири-пет часа сън общо за последните три дни. Леглото хлътна в средата, пружините му бяха износени от безбройните десетминутни изблици на страст и Диего се намести с неудоволствие. Голата крушка висеше право пред очите му и той ядосано извърна поглед от нея. На бялата памучна възглавница до главата му лежеше един дълъг, черен кичур.
— Боже Господи! — възкликна той и скочи от леглото. — Какво, по дяволите, правиш тук, Диего Бенавенте?
С ръце в джобовете гнусливо огледа стаята.
— Добре, Диего — каза сам на себе си и усмивка озари привлекателното му лице, — тук няма бъдеще. Знаеш си старата хитрост — щом отново започнат неприятностите — отивай на върха!
Той взе куфара си и целеустремено излезе от стаята, оставяйки вратата открехната, а лампата — запалена.
Пъргаво заслиза надолу по стълбите и се отправи направо към бюрото, оставяйки внимателно куфара на пода до себе си.
— Стаята не ме устройва — каза той на старицата. — Искам си парите обратно.
Зачервените й очи го погледнаха от мрака.
— Не връщаме обратно пари — каза тя, оправяйки черния си шал. — Искахте стая и платихте за нея.
Диего се наведе през тезгяха.
— Върни ми парите — тихо каза той. Лицето му бе втренчено в нейното, а в гласа му се долавяше заплаха. Старицата нервно преглътна, наоколо не се мяркаше никой, дори на улицата.
Диего протегна ръка, сграбчи я за шала и го стегна около врата й.
— Казах… да ми ги…
— Ето, ето ти ги — вземи ги.
Тя издърпа едно чекмедже и му подаде няколкото франка.
Диего погледна в чекмеджето. Вътре имаше още няколко банкноти — не повече, — но сега и най-малкото щеше да му е от полза. Той ги взе и ги пъхна в джоба си, без да пуска старицата. Отново се наведе напред и й се усмихна с очарователна мила усмивка, а гласът му бе кадифен и заплашителен.
— Ако кажеш някому за това, ще те убия — промълви той, все още усмихнат. — Помни.
Диего вдигна куфара си и се запъти към вратата, оставяйки старицата втренчена след него. Тя оправи шала си с треперещи ръце. Беше луд, можеше да я убие. Щом прекрачи прага и излезе на улицата, нейният породен от мизерията кураж започна да се възвръща — не за пръв път я заплашваха.
— Кракът ти да не стъпва повече тук — извика тя зад гърба му, — опитай в „Риц“ — тъкмо ще разбереш колко обичат такива като теб там!
Диего отметна глава назад и се засмя. Повървя пеша до Операта, а за последните няколко пресечки взе кабриолет — така пристигането му щеше да е стилно. „Риц“ бе точно подходящото място да започне.
Диего облече току-що изгладеното си обедно сако и огледа отражението си в позлатеното орнаментирано огледало, оправи черната копринена папийонка, така че да прилепва съвършено към колосаната бяла яка. Удовлетворен се усмихна на привлекателния образ отсреща и запали цигара — жалко, че златната табакера на Едуар бе отишла, а също и запалката „Картие“ заедно със смарагдените копчета за ръкавели от Колумбия. Сви рамене, щеше да се наложи известно време да се оправя без тях. Несъмнено след ден-два щеше да си ги възвърне от приятелски настроения собственик на заложната къща в Монпарнас.