Високи прозорци с кадифени завеси разкриваха бързо смрачаващото се вечерно небе и светлините на площад „Вандом“ проблясваха през пелената от летен дъжд. Слабият тътен от движението се процеждаше през стъклата — Париж се включваше в забавленията на поредната нощ — и Диего се усмихна, изпълнен с очакване, когато се настани в хубавата стая с лампи с розови абажури и меки килими. Леглото от орехово дърво бе солидно и дискретно, а тежката му покривка — безупречна. Когато се върнеше по-късно довечера, тя щеше да бъде прилежно сгъната от някоя вежлива малка камериерка, а чисто белите чаршафи щяха да са подканващо отметнати, готови да приемат уморения си наемател.
Диего извади лекия кожен портфейл с позлатени ъгълчета и преброи оскъдните мазни банкноти. Щеше да е по-добре да бе пълен с чистички нови банкноти с голяма стойност, но — помисли си той философски, докато го прибираше в джоба си — просяците не могат да избират. На бюрото до прозореца стоеше единственото му друго притежание — билетът за връщане, първа класа, до Рио де Жанейро. Там винаги можеше да разчита на Роберто, разбира се. Бяха минали две години, в края на краищата не беше ли вече време да поднови отношенията? В едно нещо бе сигурен, познавайки Роберто — след две години сигурно вече се бе отегчил от Амели!
Барът на „Риц“ имаше странни правила — не пускаха вътре жени без придружител и Аманда Сен Клер намираше това за изключително дразнещо. В края на краищата, как можеше едно момиче да срещне някой мъж, щом не му позволяваха да отиде на място, където се събират мъже? В Ню Йорк не беше така. Ако едно момиче е привлекателно и добре облечено, можеше да отиде където и да било — или почти където и да било. Не броеше баловете и другите светски глупости, имаше предвид кафенетата, ресторантите и баровете, които най-често бяха пълни с хора от театралния бранш, драматурзи, продуценти, предприемачи и откачени почитатели — както и хористи като нея.
Аманда се повъртя пред входа на бара. Когато неочаквано спряха шоуто в Лондон, й се бе сторило добра идея да използва спестяванията си, за да разгледа Париж за няколко дни, преди да се прибере у дома, но сега вече не бе толкова сигурна в това.
— Някакъв проблем ли имате?
Въпросът бе зададен на английски и тя изненадана се обърна. Мъжът бе млад и много привлекателен, висок и мургав — приличаше на чужденец.
— Но как разбрахте?
— Понякога се случва.
— Не — това, че съм американка?
Диего се засмя.
— Французойките не изглеждат като вас — отвърна й той, — американките са много по-привлекателни.
Аманда му се усмихна поласкана.
— Не ме пускат да вляза в бара — намръщи се тя, — въпреки че им казах, че не е честно.
Диего се наведе към нея.
— Ще ми позволите ли да ви придружа, мис…?
Аманда засия.
— Сен Клер — каза тя, — Аманда Сен Клер от Мористаун, Пенсилвания — макар че сега, разбира се, живея в Ню Йорк.
Диего й подаде ръка и тя пъхна гладката си бяла ръчица под неговата, без да прекъсва разговора.
— Работя в шоу бизнеса — каза тя, докато влизаха в бара, — танцьорка съм — разбира се, също и пея. Всъщност пея много добре. Мистър Ван Гелен, известният продуцент, казва, че определено заслужавам соло партия в следващото му шоу.
— Така ли? Много съм впечатлен, мис Сен Клер. Знам толкова малко за театъра, а подобно нещо винаги звучи особено очарователно за външен човек като мен.
Диего набързо я прецени, докато говореше — в началото на двайсетте, елегантно облечена, но се обзалагаше, че харчи всяко пени за дрехи, амбициозна и с възможности да направи кариера, с достатъчно пари за първото пребиваване в Париж. Струваше ли си бутилката шампанско? Погледът му просветна над пламенното й русокосо лице с бледосини очи — широко отворени и наивни. А и бе сама в Париж.
— Келнер — извика той, — шампанско, моля.
Аманда се усмихна щастливо, шампанско — е, не беше ли извадила късмет? А и той бе привлекателен.
— Дори не знам името ви — внезапно осъзна тя.
— Диего Бенавенте — поднесе ръката й към устните си той. — И аз съм чужденец в Париж. Истински късмет е, че се срещнахме, мис Сен Клер.
— О, наричай ме Аманда, моля — въздъхна тя с широко отворени от удоволствие очи, щом устните му леко докоснаха ръката й. Париж се оказваше приятно място все пак.
— Шампанското ви, господине. — Келнерът постави до тях висока сребърна купа за изстудяване, ловко отвори бутилката и напълни кристалните чаши. Дискретно остави сметката в чинийката до лакътя на Диего, а той й хвърли небрежен поглед.