— Запишете го на сметката ми — каза той, — и между другото, бихте ли запазили маса за вечеря в ресторанта — маса за двама — добави Диего и се усмихна на Аманда — след един час?
— Разбира се, господине. Разбира се. Кой е номерът на стаята, на чиято сметка трябва да го запиша, господине?
— Стая номер 325 — отвърна Диего, оставяйки щедър бакшиш в чинийката.
— Да, господине. Благодаря ви, господине.
— 325 — въздъхна Аманда, — ами, странно съвпадение, аз съм в 326.
Диего се усмихна на широко отворените й сини очи. Май беше прекалено лесно. Подаде й чашата с шампанско.
— За особено щастливото съвпадение, Аманда — прошепна той в хубавото й ушенце.
— Разбира се, кафеената ни плантация е огромна — разпалено й обясняваше Диего по време на вечерята на свещи, които създаваха интимна атмосфера в трапезарията на елегантния хотел, — но винаги съм имал вкус към приключенията. Досега съм обиколил половината свят, но последното място, където бях, се оказа най-доходоносно.
Аманда бе впечатлена.
— И къде е това?
— Колумбия, търсех смарагди.
Това бе почти истина, той бе ходил в Колумбия и бе посетил района на мината за смарагди, но, разбира се, кракът му никога не бе стъпвал под земята — имаше по-лесни начини да се сдобиеш със смарагди, отколкото да ги копаеш под скалите! Беше си осигурил пълен джоб от блестящите зелени камъчета — за съжаление бе проиграл всичките без два камъка, които превърна в злато, за да си направи копчетата за ръкавели, които сега бяха у собственика на заложната къща.
Аманда отвори дори по-широко очи.
— О, Диего, смарагди! Колко вълнуващо. Мината твоя собственост ли е?
— Разбира се — Диего скромно сви рамене. — Но вече рядко ходя там. Колумбия е толкова досадна страна. Ню Йорк е друга работа — това е място за живеене — бих искал да живея там с теб, Аманда.
Аманда приглади мекия си рус бретон и му се усмихна изпод тъмните сенки. Каква щастливка бе тя да срещне такъв идеален мъж първата вечер в Париж, красив, очарователен — и богат.
Ухажването на Аманда Сен Клер бе започнало да става не само отегчително, но и скъпо, мислеше си Диего, докато разглеждаше сметката от хотела, която дискретно бе оставена на бюрото в стаята му. А и не само това. Трябваше да се преструва, че е някъде по работа през деня, защото нямаше пари да я извежда, а освен това трябваше да настоява всяка вечер да се хранят в скъпия ресторант на „Риц“ — по-романтично е, казваше й той, когато тя искаше да отидат в „Ше Мартин“, защото там ходели всички от шоу бизнеса. Той хвърли сметката обратно на бюрото. Скоро трябваше да се премести, за да избегне притесненията с управата на хотела — а и преди Аманда да е похарчила всичките си пари за нови дрехи, които според нея я правеха по-красива и съблазнителна за новия й богат ухажор. Това трябваше да стане тази вечер.
Диего е най-красивият мъж в Париж, реши Аманда, седейки срещу него на масата в трапезарията на „Риц“. Но тази вечер той не бе забавен както обикновено, бе умълчан и, изглежда, умът му бе в други неща. Тя ли бе направила нещо не както трябва? Виновно си задаваше този въпрос Аманда. Да не би да го бе обидила по някакъв начин? Или по-лошо — дали не му бе омръзнала? Съмнението й се превърна в страх. Не искаше да го загуби, той бе идеалната партия.
— Какво има, Диего? — Долавяше се загриженост в широко отворените й сини очи и Диего мило я погали по ръката.
— Ти, разбира се, си забелязала, че нещо не е наред — отвърна той с мрачна усмивка, — толкова си чувствителна.
Аманда си отдъхна, значи вината не беше нейна.
— Кажи ми — започна да го увещава тя, — може би мога да помогна.
Диего мрачно заби поглед в покривката на масата.
— Да помогнеш? Не, не можеш да помогнеш.
Той вдигна поглед към нея и неочаквано й се усмихна.
— Да забравим за това — непоколебимо бодро продължи той. — Защо не ми разкажеш какво прави днес?
Аманда си спомни какво се бе случило следобеда.
— Никога няма да познаеш кого срещнах, докато пазарувах в салона на Поаре!
Господи, помисли си Диего, сега пък си харчи парите при Поаре!
— Така си е — усмихна се той, — кого срещна?
— Леони! — триумфираща се облегна назад Аманда, — известната певица. Гледах я веднъж преди години в Ню Йорк и тогава бе невъобразима — разбира се, вече не излиза пред публика, защото се омъжи, но още е толкова красива.
Леони — името и някакъв спомен, свързан с него, проблеснаха в съзнанието на Диего… коридорът на Павилиона и гласът на Едуар, говорещ на Изабел. Леони — това бе името на прочутата французойка, майката на Амели. Възможно ли беше да е същата жена? Сигурно — а останалото? Ставаше дума за някакъв мъж. Мосю! Точно така — един мъж, наречен просто „мосю“, който представляваше някаква заплаха за Амели.