— Леони — извика я Каро, — бих искала да ти представя Рупърт фон Холенсмарк. Имаме късмет, че е сред нас. Тъкмо се е завърнал от Мюнхен тази вечер.
Погледът й се потопи в тъмносиньото на очите му и в този миг като че ли звездите слязоха от небесата. Почувства неговия допир, грубата материя на пръстите му, топлото му дихание, когато бе навел глава, за да й целуне ръка. Сигурно и той бе усетил как тя се разтрепери, като вулкан, като Везувий. У нея изригваха непознати чувства. Рупърт й се усмихваше.
— Видях те преди малко — каза й той. — Пристигнахме едновременно. Още тогава исках да говоря с теб, но на парти като това е трудно да си пробиеш път в тълпата.
Искаше й се да продължи да говори, а тя само да го слуша. Гласът му бе дълбок, със съвсем слаб акцент. Гъстата му руса коса падаше на челото му така елегантно, че й се искаше да я докосне. Изведнъж Леони осъзна, че той очакваше от нея да му отговори нещо — не можеше да отвори уста и само го гледаше с разширени от ужас очи. О, Господи, помисли си тя, тук е мъжът на мечтите ми, а аз не знам какво да му кажа.
Рупърт я улесни.
— Вечерята е сервирана в съседната стая — каза й той, хвана я за ръката и я поведе натам. — Сигурно си гладна вече — аз умирам от глад.
Това бяха най-романтичните думи, които Леони някога бе чувала.
— О, Алфонс — каза Каро, която ги наблюдаваше, — какво направих?
Шведската маса бе отрупана по екстравагантен начин. От рога на изобилието, изрязан от парче лед, се изсипваха върху огромен сребърен поднос захарно сладки зрънца бяло и черно грозде. Подносът бе отрупан с ягоди с дълги дръжки и посипан с прясно откъснати розови листенца. Ароматът на всичко това се смесваше в неустоимо съчетание. Сребърните купи бяха пълни с пресни смокини и праскови от чудесните парници в провинциалното имение на Алфонс. Имаше и малки пъдпъдъци, пълнени с трюфели и наредени върху филийки препечен хляб, подправени с босилек. Един келнер с бели ръкавици пълнеше кристалните чаши със сладко вино. Всякакви бонбони, пасти, кремове, най-фин шоколад. Блюдата можеха да погъделичкат и най-изискания вкус. Гостите на Каро се бяха скупчили около масата, готови да опитат от всичко.
Леони не можеше да яде. Рупърт се опита да я изкуши с трюфели.
— Какво да правя с теб? — отчаян се обърна към нея той. — Не говориш с мен, не искаш да ядеш… да не би да си някоя богиня, която не се нуждае от разговори и храна?
— Истината е — прошепна тя, — че съм ужасно уплашена.
— Уплашена? От какво?
— От това — посочи му тя препълнената стая. — Всички те се познават, принадлежат на това парти.
— И ти принадлежиш — собственически я хвана за ръката Рупърт — и си с мен.
Той набоде парче месо на вилицата и го поднесе към устата й.
— Трябва да хапнеш нещо. Все ще се страхувам да не изчезнеш, ако не хапнеш нещо. Трябва да разбера, че си смъртна като всички нас.
Хубава е, толкова невинна, мислеше си той, като младо животно; каквото и да правеше, притежаваше собствена очарователна грация. Как бе живял, преди да я срещне? Бе погълнат от очите й, от розовия цвят в устата й, когато я отваряше, за да поеме ягодката, която той й подаваше… ръката му леко трепереше и той копнееше да я докосне. Можеше ли да се е влюбил в момиче, с което бе разменил само две-три думи, което познаваше едва от няколко мига? О, да… разбира се, че можеше.
Каро обезпокоена ги наблюдаваше от другия край на стаята. Тя бе наясно със задълженията на Рупърт към семейството му и като последна глупачка го представи на Леони. Трябваше да предугади какво щеше да се случи — само ако ги погледнеш сега, главите им склонени една до друга, седят толкова близо на малката маса, че краката им се докосват; дори от такова разстояние можеш да усетиш вибрациите. Леони бе твърде уязвима, а Рупърт не бе подходящ за нея… трябваше да направи нещо.
— Рупърт — каза Алфонс, — струва ми се, че Каро иска да те представи на някого.
Рупърт се раздразни, че прекъснаха усамотението му с Леони, но бе достатъчно любезен, за да уважи молбата на домакините:
— Разбира се.
Той погледна Леони в очите:
— Ще се видим ли по-късно?
— Разбира се — отвърна тя. — С удоволствие.
Алфонс я хвана за ръката.
— Позволи ми да те представя на някои хора тук, Леони — усмихна й се той. — Рупърт те запази само за себе си.