Хубавото й лице се извърна към неговото и тя разтвори устни в очакване.
— Не тук — смотолеви той, — прекалено публично е, скъпа моя. Можем ли да отидем в твоята стая?
Той й помогна да облече хубавото дантелено сако и задържа чантичката й, усмихна се за лека нощ на келнера, докато двамата, хванати за ръка, прекосиха ресторанта, за да излязат във фоайето, и се отправиха към асансьора.
Денят бе напрегнат, но му донесе удовлетворение. Куфарът му чакаше до вратата и Диего хвърли последен поглед на стаята. Набра номера на „Ше Мартин“, където го чакаше Аманда, и остави съобщение, че ще закъснее и че я моли да го изчака. Това щеше да я увери, че няма да избяга от нея, щом напусне хотела — макар всичко да бе свършило, помисли си той с усмивка, щеше да е жалко да го развали накрая!
Портиерът дойде да свали багажа му и Диего го последва по широкия коридор. Хотелът бе добър, помисли той, щеше да се настани тук и следващия път, когато дойде в Париж. Той извади тънката златна табакера и си запали една от силните френски цигари. Елегантната запалка „Картие“ добре прилягаше в ръцете му, а смарагдените копчета блестяха на ръкавелите му.
На вратата остави бакшиш на портиера от приятно натъпкания портфейл и се качи на таксито, което трябваше да го закара на гарата. Тази нощ щеше да отплава за Шербур.
Да, помисли си той, разположен удобно в таксито, денят бе изключително удовлетворителен. В редакцията на вестника бяха много услужливи и позволиха на бразилския журналист да прегледа архивите им — бяха и повече от щастливи да му преведат какво пише. Така че сега той знаеше. Амели бе незаконно дете — не само това, изглеждаше съмнително Шарл д’Орвил да е неин баща. Баща й бе „Мосю“. А Мосю бе дук дьо Кормон.
Добре, добре. Жалко, че нямаше как да се свърже с дука, може би той щеше да е в състояние да хвърли още малко светлина по въпроса — но никой не можеше да го види. И освен това той бе важна личност, така че подобна среща направо го плашеше. Не, имаше достатъчно информация, за да я използва по най-добрия начин срещу Амели. Завръщаше се в играта с Роберто. Той неочаквано се засмя на глас, а шофьорът на таксито стреснат се огледа.
— Всичко е наред — извика му Диего, — просто пътуването е много приятно.
66.
Роберто взе сакото си и попипа джоба му, за да се увери, че писмото е още там. То успокоително прошумоля, той се усмихна и преметна сакото през рамо, мислейки си колко ще се зарадва Амели. Дали? Той закрачи по пътечката от хотела към вилата. Може би сега, когато беше бременна, нямаше да бъде толкова доволна от тази новина. Забави крачка, докато размишляваше над възможния проблем. Едно камъче стоеше на пътеката пред него и той го подритна нетърпеливо. Денят бе продължителен, нуждаеше се от душ и нещо за хапване, а после имаше още малко работа за вършене. Да държиш успешно Хотел д’Орвил бе работа, която трябваше да се върши седем дни в седмицата и той често работеше до късно, за да навакса с документацията. На всяка цена трябваше да провери тези цифри довечера.
— Роберто?
Познатият подигравателен глас на Диего го накара да замръзне на място. Роберто бавно отмести поглед от пътечката. Диего му се усмихваше — споменът бе запечатал всяка черта на лицето му, строгите зелени очи, тъмните вежди, широките плътни устни — както и слабото, сухо тяло. Диего бе елегантно облечен… безупречна риза, светло ленено сако. Изглеждаше по-голям.
— Няма ли да поздравиш стария си приятел? — пристъпи той към него с разперени ръце. — Било каквото било!
— Какво правиш тук? — думите излязоха насила от пресъхналото гърло на Роберто.
— Не мога да стоя далеч завинаги, Роберто. Това е и мой дом, нали.
Сърцето му биеше сякаш двойно по-бързо.
— Себастиау те предупреди…
— Роберто, изслушай ме, моля те — Диего умолително разпери ръце. — Много време мина. Не мога да променя онова, което се случи в миналото, но много се срамувам от него. Бях един млад глупак, Роберто, и направих много погрешни неща — ужасни неща, но съм се променил, кълна ти се. Никога няма да си простя онова, което сторих — но се надявам ти да ми простиш.
— Не те искам тук. Не искам да те виждам… не се набърквай в живота ми.
Роберто се прегърби, усещайки как пот се стича по гърдите му. Искаше да подмине Диего, но той му препречи пътя — за да го отмести, трябваше да го докосне.
— Роберто, кълна ти се, че съм различен. Това, че ме отпрати, бе най-доброто, което Себастиау можеше да направи за мен. Откъснах се от всички лоши някогашни влияния — когато бях оставен сам на себе си. Трябваше да направя нещо добро. Заминах за Колумбия, намерих си работа там — добивах смарагди. Бе много тежка работа, Роберто, но аз се вкопчих за нея, живеех като свиня в едно отдалечено миньорско градче на границата — отработих затворническата си присъда. Трябваше да го направя. Дължах ти го заради онова, което направих. От този си опит излязох нов човек, чувствам се пречистен от миналото.