— Диего! Какво правиш тук?
— Просто се отбих да видя старите приятели. Какво — няма ли да ме целунеш приятелски за добре дошъл, Амели?
Смехът му бе присмехулен.
— Никога не съм те целувала, Диего Бенавенте, и никога няма да го направя.
Амели се запъти към Роберто и забеляза счупената гарафа, Онка отстъпи назад от масата, избягвайки силните изпарения на уискито.
Диего се усмихна. Щом Амели беше тук, ситуацията ставаше перфектна. Сега Роберто нямаше да посмее да му откаже. Той се приближи до рояла и се настани на столчето пред него. Чашата му остави влажно петно върху гладкото абаносово дърво, а той прокара пръсти по клавишите.
— Мислех, че мога да ви позабавлявам — усмихна им се, — с една-две песнички за Париж — може би една от онези, които майка ти е пеела, Амели.
Лицето й побледня от смущение, а Диего се разсмя — щеше да бъде лесно.
Роберто хвана Амели за ръка и я придружи до вратата. Онка вървеше до тях, като поглеждаше нервно назад, долавяйки напрегнатата атмосфера.
— Качи се горе, Амели — тихо каза Роберто, — остави ме да се оправя с това.
Погледите им се срещнаха.
— Какво има, Роберто, какво става?
— По-късно ще ти обясня — твърдо отвърна той, — качи се горе, Амели, моля те.
Тя хвана по-здраво веригата на Онка и бавно се заизкачва по стълбите, долавяйки щракването на вратата, която Роберто затвори зад гърба си.
Спалнята бе спокойна, прозорците — отворени за топлия нощен въздух. Тя седна тревожно на леглото и започна да гали Онка по гладката главица, надавайки ухо за всеки звук, долитащ отдолу. Нищо не можеше да чуе и с въздишка се облегна на възглавниците, чудейки се какво става.
В тихата нощ до слуха й достигнаха гласовете им, които сега бяха високи и неочаквано се чу трясък от разбито стъкло — а после настъпи тишина. Сепната, Амели се изправи. Внезапното мълчание бе непоносимо. Тя хвана Онка за веригата и забърза надолу по стълбите.
Двамата мъже седяха един срещу друг. Диего пиеше бренди направо от бутилката, а Роберто бе хванал с ръка челото си, откъдето се стичаше кръв. Парчетата от счупената чаша бяха пръснати по пода. И двамата извърнаха погледите си към нея, щом влезе в стаята с Онка до себе си.
— Мисля, че е по-добре да си вървиш, Диего — тихо каза тя, — достатъчно бели направи за една нощ.
— Още не съм свършил — невинно се усмихна Диего. Още не съм си говорил с теб, Амели — а ми се струва, че имаме какво да си кажем.
Гласът на Амели звучеше малко по-високо от нормално и Онка въпросително повдигна глава.
— Няма нищо, за което да искам да си говоря с теб — и нищо, което някога бих искала да чуя от теб.
— Тогава може би аз трябва да говоря — има едно-две неща, които Роберто сигурно би се заинтересувал да чуе за хубавата си аристократична съпруга.
Амели объркана се втренчи в него, какво искаше да каже?
— А и — продължи Диего — има едно-две неща, които Амели може да иска да узнае за теб, а, Роберто?
Диего демонстративно внимателно остави бутилката на масата и закрачи из стаята. С ръце в джобовете той се обърна към жертвата си, вкусвайки собствената си сила.
Онка седеше кротко до Амели и наблюдаваше всяко негово движение.
— Не искаш ли да узнаеш нещичко за прекрасния си съпруг, а, Амели — или може би подобни груби детайли ще бъдат прекалено разстройващи за жена с такъв изтънчен произход като теб? Е, сега ще ти кажа, Амели д’Орвил, Роберто ми принадлежи, ние сме свързани с връзка, по-здрава от всяка, която можеш да си представиш — връзка на кръвта, Амели — и на плътта.
Роберто се наведе към него, стиснал в ръка тежкия алабастров пепелник.
— Ще те убия, Диего — ако кажеш още една дума, ще те убия.
Диего отметна глава назад и се разсмя.
— Ще ме убиеш? Няма да ме убиеш, Роберто, ти не можеш да живееш без мен. Знаеш какво сме един за друг. Хайде, Роберто, Амели е тази, от която трябва да се отървеш.
— Достатъчно — извика Роберто, — достатъчно.
Той заплашително вдигна пепелника, а из стаята се разнесе тихото ръмжене на Онка.
— Знаеш ли коя е тя? — захили се Диего. — Тя е дъщерята на една курва — кабаретно момиче, издържано от богат мъж. Тя не е д’Орвил. Леони никога не е била омъжена за Шарл… нейният баща е „Мосю“.
Той се обърна към Амели.
— Ти живееш в лъжа, скъпа моя — спокойно каза той, — цял живот си живяла в лъжа… д’Орвил си, колкото съм и аз.
Ръката на Амели затрепери, Онка дръпна веригата и нервно я опъна напред. Сълзи се появиха на очите на Амели. Какво означаваше това, че тя не е д’Орвил? Чу как Роберто крещи заплашително и подигравателния смях на Диего; всичко сякаш се случваше някъде далеч, толкова далеч… някъде другаде, не там… не със нея. Насилието изпука във въздуха, когато Роберто се спусна към Диего… тя с кожата си долавяше яростта му. Щеше да убие Диего заради нея… не можеше да го остави да направи това. Онка се изправи, забивайки нокти в полираните дъски и с ръмжене се хвърли напред.