— Онка — прошепна Амели, когато отново се хвърли напред. Силна болка проряза мускулите на гърба й и тя автоматично разтвори ръка. Веригата се изплъзна през разтворените й пръсти, а голямата котка скочи и се хвърли към гърлото на Диего. За части от секундата тя го достигна, ала нож блесна в ръката на Диего, преди да падне на земята, повален от тежестта на тялото й, силните й зъби вече бяха захапали шията му, но той успя да прободе корема й с ножа.
Човекът и животното лежаха неподвижни на пода, посипан със счупени стъкла и с петна от уиски и кръв. В елегантния салон настъпи гробно мълчание.
Амели знаеше, че са мъртви още преди Роберто да коленичи над тях. Един човек лежеше мъртъв заради нея, а тя не изпитваше нищо. Защо, питаше се, сякаш ставаше въпрос за някой друг. Бе оставила Онка да се измъкне от веригата… а сега Онка също бе мъртва. Лицето на Роберто бе бледо, а гласът му трепереше. Той я прегърна закрилнически.
— Амели, нека да те заведа горе.
— Какво ще стане с мен, Роберто? — Тя послушно тръгна с него. — Полицията ще ме задържи ли?
Роберто я погледна ужасен.
— Бе нещастен случай, Амели — Онка го уби. Ти нищо не можеше да направиш.
Амели долови страха в гласа на Роберто, но той се опитваше да запази спокойствие заради нея, знаеше го. Бе толкова добър с нея, толкова мил. Но това не беше нещастен случай, нали?
Роберто я сложи да си легне в леглото.
— Ще отида да извикам лекар — каза той, — и баба. А после трябва да се обадя в полицията. Всичко ще бъде наред, Амели, обещавам ти.
— Роберто — извика го тя настойчиво, — какво искаше да каже той, Роберто — че не съм д’Орвил?
— Това бяха глупости, Амели, големи глупости — той просто искаше да ни причини нещастие — уморено отвърна Роберто. — Сега го забрави, скъпа моя, просто го забрави. Аз ще се погрижа за всичко.
Роберто слезе обратно по стълбите. Насилието все още трептеше в тихия нощен въздух и той застана на вратата на салона, загледан в телата. Ръката на Диего още стискаше ножа, забит в корема на Онка, а пъстрите му невиждащи очи бяха втренчени в тавана. Кръвта от разкъсаната му гърло бе напоила бялата риза и на килима се бе смесила с тази на животното.
Лицето на Роберто се сгърчи от болка и сълзите се затъркаляха надолу по бузата му. Господи, помисли си той, аз го обичах. Въпреки всичко го обичах.
От полицията бяха загрижени да не разстройват горката сеньора ду Сантус повече, отколкото е необходимо.
— Да се случи такова ужасно нещо на сеньората — успокоително бе казал капитанът. — Не е за пръв път обаче. Тези големи котки могат без предупреждение да станат зли.
Полицаите бързо бяха вдигнали телата и салонът бе почистен от кръвта.
— Какво ще правят с Диего? — попита тя Роберто, загледана в петното на пода, където бе лежало тялото му.
— Ще го занесат в болницата — отвърна той и след кратко мълчание добави, — погребението ще е утре.
— Ще отидеш ли на погребението?
— Амели — простичко отговори Роберто. — Трябва.
Сълзи започнаха да се стичат по бузите й.
— Не плачи, Амели, вината не беше твоя, наистина не беше.
— Не плача за Диего — зарида още по-силно тя, — плача за теб и мен. Не разбираш ли, Роберто, нещата няма да бъдат никога отново същите.
— Да, да, ще бъдат — успокои я той, — ще видиш, Амели, всичко ще бъде, както си беше. Ела да си легнеш, не трябва да се вълнуваш така — помисли за бебето.
Бебето! Бе забравила за бебето! Амели потръпна. Слава богу, детето й нямаше да знае нищо за това — нямаше никога да научи, че майка му е убила човек!
— Доктор Валдез ще ти даде нещо, за да заспиш — каза Роберто, докато я галеше по главата. — Утре ще се почувстваш по-добре. И помни, Амели, заминаваме за Флорида след няколко седмици — чака ни нов живот.
Тя лежеше в затъмнената стая със затворени очи и мислеше. Да, слава богу, чакаше ги нов живот — живот без Диего… и без Онка, нейната хубава, обична Онка. Сълзи закапаха от затворените й очи по възглавницата, плачеше за Онка и за своята загубена невинност.
67.
Леони запали свещите и отстъпи назад, за да се порадва на масата. Селските чинии, сини като яйце на червеношийка, блестяха и синьото им изглеждаше още по-наситено, а пред всяко от петте места стоеше по един жълт цвят, поставен до грациозните кристални чаши с дълги крачета. Покривката бе бледосиня, а жълтите като масло салфетки лежаха кротко до всяка чиния. Два тумбести сребърни свещника, с щипци към тях, с каквито девиците през осемнадесети век осветявали пътя към леглото си, държаха дебели свещи с цвят на мед, а току-що откъснатите невени и метличини се подаваха от една напукана жълта купа.