Всичко е съвършено, заключи тя и отиде да провери бутилките розе, които чакаха в сребърните купи за изстудяване, една съвършена маса за вечеря със стари приятели по случай средата на лятото, двоен празник — петата годишнина от нейната сватба и раждането на внучките й близначки — Ле и Леонор ду Сантус.
— Ле и Леонор — тя със задоволство произнесе на глас имената им. Леонор се беше родила половин час след Ле, а в писмото си Амели й бе писала, че нещо в изражението й напомняло на Леони. Затова избрала името Леонор.
Може би просто е искала да бъде мила с мен, помисли си Леони с усмивка, но и така да беше, бе още по-голяма радостта да нарече едно от децата си на името на майката, която едва познаваше. Амели бе започнала да й пише през последните месеци от бременността и Леони бе открила, че не може да устои на удоволствието, което й доставяше това, и да й откаже чувството за сигурност, които тези писма очевидно създаваха у Амели. Сигурно след толкова години само да си пишат не криеше никаква опасност. Първо си разменяха просто кратки бележки, Амели й разказваше за напредването на бременността и за това колко й харесва във Флорида, но постепенно, получавайки отговорите на Леони, освободени от излишни емоции, кореспонденцията им се превърна в кореспонденция на две приятелки, в която здравият разум на Леони подреждаше и укротяваше новопоявилите се усещания на Амели във връзка с живота в Америка и приближаващото майчинство.
Тя наистина е пораснала, мислеше си Леони, спомняйки си пъргавото младо момиче, което се бе появило в гримьорната й през онази незабравима нощ, но сега долавяше и нещо друго — един нюанс, който я тревожеше. Някаква тъга, повече от отрезвяване, че животът не се състои единствено от рози, щастие и безметежна любов.
Тя чу звука от приближаваща се кола по пътеката към Вилата и се забърза към вратата, която както винаги бе широко отворена, за да влиза летен въздух, а двете саксии здравец, сложени отпред, радваха окото като пъстро цветно петно под белите стени.
— Леони, ето те и теб. Колко време мина. — Каро изглеждаше прелестна в своята жълта пола от груба сурова коприна и в блузата с широко деколте, за пръв път с пусната коса, хваната от двете страни с малки костени гребенчета, украсени с перли.
— Изглеждаш чудесно — едновременно възкликнаха и двете, оглеждайки се една друга за новопоявили се знаци на времето.
— И нито ден по-стара — убедено каза Леони.
— Както и ти — съгласи се Каро. После се засмяха на своята глупост. — Някой може да си помисли, че сме на седемдесет — продължи Каро — А между другото ти изглеждаш точно по същия начин, както изглеждаше на петнадесет. С изключение на това, че сега си по-щастлива.
Устните на Леони се разтегнаха в широка усмивка.
— Много проницателно наблюдение — и наистина е така, аз съм щастлива.
— А Джим?
— О, Джим щеше да бъде дори още по-щастлив, ако му позволявах да работи по осемнадесет часа на ден. Сега купува земя по крайбрежието — убеден е, че някой ден тя ще има голяма стойност. Прекарва цялото си време в планове как да я оползотвори — или, с други думи, непрекъснато търчи от Ню Йорк до Сан Франциско. Понякога го придружавам, но по-често си стоя тук и се грижа за градината. Станала съм мързелива, Каро — много съм привързана към това, за да ми се ще да го напусна дори за малко.
— Ти винаги си искала точно това обаче, нали? — каза Каро. — Нуждаеше се от сигурността, която ти дава собствената земя. Той я купува за теб, Леони, знае, че тя означава за теб повече от диамантите.
Леони се замисли.
— Да, предполагам, че е така — до известна степен. Но сега имам Джим и не се нуждая от нищо друго. С него се чувствам сигурна.
Засмените им погледи се срещнаха.
— Радвам се — каза Каро.
Алфонс и Марок се бяха спрели с Джим на пътеката и се наслаждаваха на гледката на залива, затуляйки с ръка очите си от слънцето, за да проследят извивките на тебеширените пътеки, които водеха на носа.
— О, не мога да чакам — извика Леони, затича се нагоре по пътеката да ги посрещне и се хвърли на врата на Марок. — Ах ти, беглецо — засмя се тя и шумно го целуна, — не съм те виждала почти от шест месеца.
Лицето й е така пламенно, както и когато я видях за пръв път да наднича притеснено към алеята на „Сера“, помисли си Марок, и така красиво.